Изправих се и се обърнах към мястото, на което той все още стоеше. От време на време чувах как от неговата посока долитат гласове и звуци и онази част от мозъка ми, която не бе заета с писането, знаеше, че той гледа клипчетата, които бяхме свалили. Плачът, тихите молби, въпросите, които нямаха отговори. Това бяха нещата, които се бях научила да изключвам в Търмънд за собствена самозащита. Не знам какво щеше да ми причини продължаването на кошмарите всяка вечер.
Светлината от екрана се отразяваше в лицето му и продължаваше към стената зад него. Спрях край чина си, вкаменена от мрачното му изражение. Мърдайки няколко крачки назад, смогнах да видя това, което той наблюдаваше, отразено в прозорците по протежението на стената. Екранът беше нашарен от огън. Коул грееше в оранжево, червено и златно, докато светлините от клипчето го къпеха в смъртоносни цветове. И просто така... миниатюрното ми парченце спокойствие изчезна, измито от неочаквано, студено осъзнаване. Косата ми се изправи.
Камерата се приближи върху лицето на малко момче, на не повече от тринайсет години, което бе завързано за някакъв вид метален стълб. То пъхтеше тежко, дърпаше ограничителите, които бяха прихванали ръцете му от двете страни. По обръснатата му глава имаше малки електроди, а скалпът му беше увенчан с корона от жици. В мен се надигна отвръщение, а жлъчният ми сок прогори пътя си нагоре до гърлото ми. Притиснах ръка към лицето си и ми се наложи да събера сили, за да догледам ужасяващата истина.
Коул надзърна към мен веднъж, докато стоях зад него, а сетне се обърна обратно към екрана. Това бе единствената покана, която щях да получа. Той пак пусна клипчето от самото начало и беше още по-зле да доловя гърлените звуци и крещенето на Червения, които се смесваха със спокойните, суховати бележки на учения пред камерата.
– Тествали са детето, за да видят какъв вид емоционален отклик отключва способностите му – обясни ми Коул, взирайки се в последния, замръзнал едър план на лицето на момчето, по което се стичаха вади от пот и сълзи. – Опитвали са се да начертаят карта на начина, по който умът му го преработва. Руби – каза той и се обърна така, че лицето му остана в профил, – след довечера... След като изясним стратегията за Операцията... Искам да сториш всичко възможно, за да откриеш Лилиан Грей. Всичко! Разбираш ли ме?
– Да – отвърнах аз, намирайки най-после думата, докато той отново пускаше клипчето. – Разбирам.
Десета глава
Напуснах компютърната стая в поредната безжизнена замаяност. Вървях, вървях, а в главата ми имаше само пленени образи на всички тези деца. Изгаряния. Операции. Взимане на кръв. Въпроси. Толкова много вариации на „Какво става?“. Или „Защо правите това?“.
Ако умът ми беше замъглен, то поне тялото ми знаеше къде иска да отиде. Целият ден бе преминал като година, прекарана под вода. Исках само да си легна за малко и да се опитам отново да се добера до повърхността малко по-късно.
Другите си бяха заплюли една от празните стаи на по-долното ниво – там си имах собствено скърцащо легло. Да си призная обаче, бях готова да се свия и в ъгъла на някой от коридорите – върху студените плочки, – ако това щеше да означава, че ще затворя очи поне за малко.
Някой очевидно бе имал същата идея. Централната лампа беше изключена, но бе включена една по-малка настолна лампа, кацнала върху евтин миниатюрен скрин от другата страна на стаята. Не се бях замисляла колко много исках да го видя до момента, в който той се озова тук и сърцето ми сякаш бе озарено от лека светлина. Лиъм се бе проснал по корем върху едно от долните легла, лицето му бе извърнато настрани, а ръцете му бяха плъзнати под нагънатия суитшърт, който ползваше като възглавница. Косата и гърбът му бяха все още влажни от душа, който най-вероятно си бе взел.
– Ей! – казах аз, докато се приближавах към него. Нещо като малка проверка на настроението му. Ако искаше да остане сам, щях да се обърна и да си тръгна без секунда колебание. Вместо това първо раменете му, а после и останалата част от тялото му се отпусна. Положих коляно върху празното място на ръба на голия матрак. Ръката му автоматично се приплъзна, за да се провре зад него.
– Ей и на теб! – измънка Лиъм. Не звучеше заспал, но беше като изцеден. – Време за вечеря ли е?
– Не още! Как изглежда гаражът?