– Почти сме готови. Вече се вижда половината под. Това си е напредък, нали? – уведоми ме той и най-накрая вдигна глава и я обърна към мен. – Подарък за теб.
Проследих погледа му до скрина, където видях пластмасов квадрат вляво от лампата. Взех го и се изсмях – беше компактдискът на The Beach Boys “Pet Sounds”. Отворих го и се усмихнах на текстовете и диска вътре.
– Сякаш нашата песен ни преследва навсякъде – изтъкна той.
Говореше ми за “Wouldn’t It Be Nice”– началното парче. Усмихнах се.
– Нашата песен?
– Нямаше ли да е прекрасно, ако бяхме по-възрастни... – Тихият му глас премина в мъркане. – Предположих, че би могла да използваш приятна музика за фон, за да заглушиш звуците от боя на живот и смърт между теб и Коул, ако това ще се случва всяка сутрин.
Топлината в сърцето ми се изпари. Затворих кутията и я притиснах към гърдите си.
– Как разбра?
– Вие двамата бяхте единствените, които се появихте на закуска с нови синини. Не бе особено трудно да събера две и две. – Най-после погледна към мен. – Моля те... Моля те, внимавай! Мисълта, че той те удря и те бута... направо ме кара да искам да го убия.
– Това е просто спаринг. Трябва да тренирам.
– И не можа ли да помолиш Вида?
Усетих как се разгорещявам.
– Ти да не... намекваш нещо?
Не исках да му обяснявам това. Не виждах защо се налага да го правя. То нямаше нищо общо с него. Започнах да се отдръпвам назад, но ръката му се протегна отново и хвана моята.
– Не, по дяволите! Разбира се, че не. Не това е причината. – Той затвори очи и въздъхна. – Открих го в колата, която бе на трупчета... в жабката. Донесох го, защото ме накара да се сетя за теб.
Пресегнах се и го оставих върху най-близкия шкаф.
– Извинявай! Днес ми е малко нервен ден – призна той и впери онези сини очи отново нагоре към мен. Долових как объркването издърпва ноктите си от стомаха ми. – И знам, че можеш да се грижиш за себе си, но все още се побърквам само като се замисля за това. Предполагам, че е доста лицемерно от моя страна, като се има предвид как бях на косъм да те ударя тази сутрин.
Той бе прекарал целия ден, прехвърляйки боклуци и опитвайки се да организира гаража в някакъв вид ред, което беше станало, след като брат му му се бе скарал. Естествено, че имаше право да си го изкара на мен.
Седнах на ръба на леглото.
– Не ме нарани. Ей! Сериозно. Не ме уцели. Нямаше да се намеся помежду ви, ако не бях сигурна, че мога да те парирам. – Поех ръката му, свих палеца към дланта му и останалите четири пръста върху него. – Освен това юмрукът ти бе свит по този начин, което е прекрасен вариант да си счупиш палеца.
Притиснах устни към кокалчетата на пръстите му, за да му покажа, че просто се шегувах. Най-после – най-после – бях възнаградена с усмивка.
Меката му памучна риза леко се бе вдигнала на гърба му и излагаше на показ част от кожата му. Така ми се искаше да я докосна... че всъщност го сторих. Избутах ризата му още по-нагоре, докато нежно галех с пръсти гърба му.
– Страхотно е – прошепна той. – Ще останеш ли? Не искам да виждам никой друг освен теб. Поне за малко.
Той се отдръпна към стената – безмълвна покана да се плъзна в леглото до него. Усещах се толкова добре. Всичко бе лесно. Знаех точно как си пасвахме заедно, все едно бяхме изрязани по един и същи шаблон.
– Добре ли си? – попитах аз, а пръстите ми си играеха с предната част на ризата му. Лиъм обгърна кръста ми с ръка и ме приближи до себе си. Всичко, което идваше от пералнята, миришеше на прах за пране и на белина, включително и ризата, с която беше, но под всичко това се долавяше ароматът на топла кожа, вечнозелени дървета и ментова паста за зъби. А това беше Лиъм.
Този аромат оказваше упойващо въздействие върху цялата ми същност. Поемах успокояващ дъх след успокояващ дъх.
– Просто умирам от умора, скъпа.
Тишината, която последва, бе първото истинско състояние на спокойствие, което изживявах от месеци. То беше бледата приглушена светлина, стабилното издигане и спадане на гръдния му кош до бузата ми, топлината му, притисната в моята. Всички тези неща бяха в конспирация срещу мен. В един момент бях будна, а пръстите на Лиъм нежно галеха разпуснатата ми коса и я дърпаха от лицето ми, а в следващия изпаднах в протяжна, сладка дрямка.
Нежната целувка беше единственото нещо, което можеше да ме изведе от нея.
– Време е за вечеря – каза той, а собственият му глас също звучеше дрезгав от спането. – Току-що извикаха по коридора.
И въпреки това никой от нас не помръдна.
– Какво прави днес? – поинтересува се той след малко. – Дори не съм те питал...