– Убеден ли си, че искаш да знаеш?
При тези думи той се облегна назад и погледът му се изостри.
– Успях да разбера как да проникнем в личните файлове на Кланси. Освен списък на различните племена и последните им известни местонахождения, това е като дигитален лексикон на кошмарите.
– Как получи достъп?
Сега бе мой ред да го прикова с очи.
– По обичайния начин.
Наблюдавах реакцията му внимателно, чувствайки вече как думите застават помежду ни и добавят пространство. Те бяха нежелано напомняне. „Ето какво правя. Това съм истинската аз.“
Той прие нещата спокойно.
– Има ли нещо за лечението?
– Малко за изследванията, които са правили в Търмънд, за да открият причината. Но... излезе, че ще затварят Търмънд в края на март.
– По дяволите! – каза той. – Съжалявам.
– Коул все още иска да планираме нападението.
– Ами... предполагам, че два месеца е по-добре от две седмици – каза той. – Ще се оправим. Но мога ли да те попитам нещо и да очаквам искрен отговор от теб?
Щом чух това, леко настръхнах.
– Онова, дето го предложи: да стана интендант... Това нещо като утешителна награда ли е?
– Какво искаш да кажеш?
– Това начин да ме задържиш тук ли е? Искам да кажа, да ме държиш тук, отзад. Когато нещата с лагерите напреднат, да не смяташ, че аз ще стоя тук в очакване и ще се надявам, че всички ще се върнете живи и здрави?
– Искаш да кажеш, че ще правиш абсолютно същото, което и ние, докато си навън в търсене на провизии? – отвърнах му аз. – Не. А и ако трябва да сме честни, Коул се беше панирал, защото ти не му бе казал къде отиваш. С мен беше същото, ти просто бе тръгнал. Знам, че можеш да се защитиш, ако се налага, но не мисля, че той е убеден.
– Той няма идея през какво съм преминал... Какво ми се е наложило да върша. Държи се така, сякаш дори не знам как се борави с пистолет. – Ръцете му сграбчиха задната част на ризата ми в топка. – Но аз знам. Хари ме научи, преди да напусна дома. Просто не искам да стрелям по никого, освен ако не го изисква ситуацията.
– И така трябва да си остане – обясних му аз. – Понякога не мога да повярвам, че тези неща са се случили с нас, и се чудя кога точно стана толкова естествено да вземеш пистолет и да се държиш така, сякаш това е напълно в реда на нещата. Ще трябва да приуча другите деца да стрелят и все още нямам никаква представа как ще го сторя. Не знам как да им покажа колко абсурдно и ужасяващо е, че дори им се налага да се учат на това.
– Може би не трябва да е така – каза той тихо. – Може пък да не трябва да се явяваме там с гърмящи оръжия.
Не знам дали щях да съм по-изненадана, ако той бе предложил да идем директно при Грей и да го убием. Аз бях основала плана си за освобождение на лагера на този, който той и другите деца измислиха в Ийст Ривър. И двата се осланяха на значително използване на сила.
– Не. Битката трябва да е истинска – напомних му аз. – Трябва да ни приемат сериозно. Важното е... Това, което не ми е много ясно, е как ще я възприемат децата. Какво ще се случи, ако те се окажат в положение да убиват и да дърпат спусъка. Ние можем да ги тренираме да контролират нервите си или пък да им осигурим мишени, върху които да се упражняват, но си оставам с чувството, че това е все едно да ги караме да пият отрова, която никога няма да напусне тялото им. Знам, че това е саможертва и че именно те ще изберат да я направят, но се притеснявам за цената. Страхувам се от онова, в което ще се превърнем в края на пътя.
„Виж какво ни причини това.“ Плачещото лице на Зу от онази вечер изплува напред в ума ми само за да бъде заместено от спомена за признанието на Дунди за изискванията за превръщане в преследвач; стрелбата по него; битото лице на Лиъм – всички те сега бяха свързани в съзнанието ми. И никога нямаше да избледнеят, дори и в залеза на всичко това.
– Мисля, че те разбират доста повече, отколкото си мислиш – каза той, описвайки фигури с пръст по ръба на ухото ми. – Децата, които не са от Лигата, са бягали – с години. Тук никой не е невинен. И те го искат точно толкова, колкото и ние. Ще измислим начин, по който да ги защитим възможно най-добре. Ще се погрижим за тях.
– Това достатъчно ли е?
– Ще бъде. – Целувката на Лиъм бе непоносимо нежна. – Това ми липсваше. Разговорите помежду ни... имам предвид.
При тези негови думи през мен премина проблясък на вина заради задоволството, което усетих в гласа му.
– Всичко друго ми се струва лудост – продължи Лиъм, като с едната си ръка разресваше пуснатата ми коса. – Нека просто си останем тук – ти и аз – и да не допускаме никой друг за известно време. Съгласна ли си?