Ето с това беше опасен той. Притежаваше дарбата само за миг да вдига всичко от раменете ми и да го запокитва настрани. Той се превръщаше в отговора на всяко съмнение и надвиснал въпрос. Моят свят се фокусираше наново, като той ставаше негов център – красивият, перфектен той. Не се налагаше да мисля за това, което съм направила, и за другото, което щеше да ни се случи дори само след пет минути.
Може би той никога нямаше да ми прости – не и напълно, – но това не беше нещо, за което да мисля. Ако не можех да му споделя всяка своя тайна, да разтоваря всичко от сърцето си, поне можех да съм близо до него по този начин. Той искаше утеха. Същото търсех и аз.
Кимнах и потърках устните си в задната част на ухото му – нежни като дъх. Отговорът беше моментален, той потръпна и за мен се превърна в нещо като предизвикателство да се опитвам да получавам от него този отговор отново и отново. Той се претъркули върху мен, а аз се наместих така, че да обгърна краката му с моите. Притисна ме, за да улови устата ми, а аз замръзнах от триенето помежду ни.
Лиъм се дръпна назад, допря лактите си от двете страни на главата ми, а веждите му се сключиха, докато изучаваше лицето ми. Усетих как се изпълвам с цвят, който започва да се разпростира от долната част на шията ми през гърдите. Не за първи път чувствах колко много ме желае, но тук – в тази стая, на това легло – вече долавях, че трябва да взема решение. А аз не бях готова за него.
– Не е нужно да стигаме по-далеч от това – каза нежно той. – Не искам да си мислиш така. Да ти кажа, и това е просто страхотно. – Пръстите му едва докосваха гръдния ми кош и се разхождаха по края на спортния ми сутиен. Всяка последна частица от вниманието му се насочи отново към устните ми. – Но ако... когато излязох, се подсигурих и взех... – Думите бяха притеснени, заплетени една в друга, но схванах мисълта му и това изпрати през мен малка, набъбваща спирала от щастие. Той толкова искаше това, че бе мислил за него предварително. И щеше да вземе необходимите предпазни мерки. – Дни, седмици, години напред... Когато си готова, и аз ще съм. Става ли?
Чудех се дали можеше да усети колко бързо бе нацелил сърдечния ми ритъм, при това само с няколко думи. Бях достатъчно близо, за да забележа пулсирането в основата на гърлото му, въпреки че треперещите му ръце вече го бяха издали.
Увих ръце около кръста му и го притеглих отново надолу към мен.
– Какво ще правя с теб? – попитах аз почти на шега.
Малката му усмивка се увеличи, докато навеждаше лице към мен.
– Ами, би могла да опиташ едно-две неща...
– Какви по-точно? – закачих го аз, дърпайки се назад, докато той се приближаваше. Лиъм издаде тих звук на нетърпение. – Неща, които ще ни вкарат в беля ли?
– Ти си беля! – отвърна той. – С главно Б...
Приласках го и секнах смеха му, преди въобще да имаше шанс да започне. Целувката ми се поотпусна под докосването му и се превърна в нещо по-бавно и мързеливо по един особено сладък начин. Тя ме накара да се почувствам за пръв път в живота си така, сякаш имам време. Можехме да се отдадем на тези бавни темпове. Да ги изследваме.
– Не може ли всяка вечер да не ходим на вечеря? – попитах аз, когато устните му напуснаха моите и започнаха да си проправят път надолу по врата ми.
– Става – прошепна той. – Навит съм.
Не се усещах срамежлива или непохватна, когато ръцете ми отново се приплъзнаха под ризата му и започнаха да я теглят нагоре. Дочух как той прошепна името ми, звукът беше така задъхан и суров, че имаше ефекта на упойващо вещество за тялото ми. Исках да го чуя отново. Отново и отново, и отново, и отново...
Последва колебливо почукване по вратата.
Лиъм се дръпна назад, дишайки учестено. Беше ми трудно да определя кое изглеждаше по-диво – косата или очите му.
„Не издавай звук – казах си наум. – Те ще си тръгнат...“
Поне така изглеждаше. Въздъхнах тихо, докато Лиъм се наместваше отново върху мен, блокирайки с едрите си рамене гледката към останалата част от стаята.
И тогава вратата се открехна с проскърцване.
Лиъм се изстреля толкова бързо, че заби главата си в горното легло и в действителност наполовина се препъна и наполовина падна на земята. Кожата ми беше обгърната от студен въздух. Погледнах надолу и осъзнах, че в даден момент собствената ми риза бе изчезнала мистериозно, само за да се появи от другата страна върху тънкия матрак на леглото.
– Изчакай! – излая Лиъм. – Секунда!
Нахлузих ризата обратно през главата си, докато той се навеждаше, за да вдигне своята от пода. Малко парченце нагъната хартия изпадна от задния му джоб и леко започна да се носи към земята. Той се препъна в краката си в опита си да стигне до вратата, преди тя да може да се отвори напълно, и я прихвана с ръка. Лиъм изпълни рамката на вратата с тялото си, пречейки на онзи, който беше там, да надзърне или да влезе.