– Ей, прощавай! – дочу се плах глас. – Само че душът се побърка. Мислиш ли, че можеш да го поправиш?
Цялостната поза на Лиъм се отпусна.
– Моментът не е особено подходящ...
– Банята се е наводнила. Наистина съжалявам. Не съм искал така да стане...
– Няма проблем – каза Лиъм и погледна обратно към мен. Лицето му бе олицетворение на извинението. Той повдигна един пръст и ми направи знак да изчакам.
Веднага след като вратата се затвори зад него, реших да оправя леглото, да сгъна горното одеяло, което някой от нас или и двамата бяхме съумели да изритаме в даден момент. Петата ми се докосна до нещо топло – нещо, което не беше студена плочка.
Наведох се и вдигнах парчето хартия, което бе изпаднало от джоба на Лиъм. Листчето беше сгънато, но тупвайки на земята, се бе разтворило. Очите ми вече разчитаха ясните букви, изписани грижливо там, преди да мога изобщо да размисля дали това е грешно.
Името ти е Лиъм Стюарт. На осемнайсет години си. Родителите ти са Хари и Грейс Стюарт. Коул е твой брат, а Клеър ти беше сестра. Бил си в лагер – Каледония, – но си успял да избягаш. Ийст Ривър изгоря. След това си се изгубил. Ти си в Лоудай по собствено желание, защото искаш да останеш с Дунди, Зу и Руби. Искаш да си тук и да им помагаш. Не си тръгвай, дори и да те карат. НЕ СИ ТРЪГВАЙ! Руби може и да ти вземе спомените, но това, което чувстваш, е истината. Ти я обичаш, ти я обичаш, ти я обичаш.
Четях думите отново и отново – даже трети път, – за да се опитам да вникна в смисъла им. Защото тези думи ми бяха познати. Осъзнавах, че чета изреченията, но умът ми сякаш се бе изключил. Той се издигна и напусна сцената, преди сърцето ми да може да направи връзката.
Руби може и да ти вземе спомените...
Това беше бележка до него самия, до онзи бъдещ той, за когото очевидно не бе особено сигурен дали няма отново да стане жертва на ума ми. Това бе пищов. Подсигуреност. Защото очевидно, че думата ми нямаше никаква тежест. Можех многократно да му обещавам, че никога вече няма да докосна ума му, но това не означаваше нищо. Вече го бях направила веднъж. Доверието помежду ни бе прекършено.
Изстинах до мозъка на костите си. Шокът от всичко – скокът от топлото му докосване до това тук – ми дойде прекалено много. Аз бях пепелта, която измитаха настрани, след като огънят беше догорял. „Ти си толкова глупава, толкова глупава, толкова глупава. Независимо какво казва, той просто ти няма доверие.“
– Престани! – Светът ме извади от свободното падане, в което се бях впуснала, и просто в миг усещането за сгромолясване и потъване сякаш бе изтрито. Казах думата пак, принуждавайки сърцето си да излезе от гърлото ми, успокоявайки мислите си. Изрекох го отново и още веднъж, докато гласът ми зазвуча като моя собствен, а не като някакво сухо стържене.
Крачех из стаята, мъчейки се да спра стремителния поток от мисли, който протичаше през ума ми. Бързи стъпки отекваха по коридора – боси крака шляпаха по плочките. Изпаднах в паника и набутах бележката в компактдиска точно в момента, в който Лиъм се втурна в стаята.
Той бе подгизнал на най-различни места – лявото рамо, надолу по дясната страна, задната част на анцуга, плата под коленете му, – а изражението му беше като смирения поглед на човек, номиниран за светец въпреки желанието си.
Залепих една усмивка на лицето си и задържах дъха си с надеждата, че това ще ми попречи да се разрева. Ала само зърването на лицето му беше достатъчно, за да започне да се разнищва подвързията, която бях увила около болката.
– И такааааа – каза той, докато избутваше влажната коса от лицето си, – очевидно трябва да престана да казвам на хората, че разбирам малко от водопроводни инсталации. Защото малко означава как да врътнеш кранчето, за да пуснеш или спреш водата. Какво? Толкова жалко ли изглеждам?
– Не!... Съвсем не! – отвърнах аз.
– Какво не е наред? – Той пристъпи към мен. – Гласът ти звучи...
– Току-що осъзнах, че е почти седем – казах аз. – Коул иска да се качим горе, за да обсъдим плановете за лагерите. Трябва... Трябва да вървим.
Веждите му се смръщиха, но той се дръпна от вратата и я отвори пред мен. Докато преминавах през нея, ме хвана за рамото и ме обърна към себе си. Сетне преглътна и капчица вода си проправи път надолу от косата му, чертаейки пътечка по бузата му, над челюстта му, по гърлото му. Докато ме изследваше, не успях да вдигна поглед към очите му, но поне се постарах да не се свия, когато се наведе напред и положи сладка целувка върху бузата ми.