Лиъм не помръдна, а руменината започна да преминава от шията към лицето му, засилвайки се успоредно с набъбването на гнева му. Коул бе застанал в отбранителна позиция и изглеждаше толкова яростен, колкото досега не го бях зървала.
– Трябва да идем да ги спасим – каза Вида. – Кой е най-близкият затворнически бункер до мястото, на което са ги хванали? Да не би да ги откарат със самолет на изток? Те ще трябва да ги задържат живи, защото ще искат да ги разпитат, нали? Можем да разучим нещата и да направим Опер...
– Не можем да го сторим, Вида, и ти го знаеш много добре – отвърна ù Коул. – Той се облегна на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си. Въпреки това забелязах как ръката му потрепери и как я притисна към тялото си, за да се опита да го прикрие. Лицето му бе нашарено с гняв, но и набраздено от прилив на съчувствие. Думите му губеха всякакъв смисъл в контекста на изражението му.
– Какво, по дяволите...
– Хей! Хей! Да не мислиш, че аз не искам да спася приятелката си? Смяташ, че искам тя да преживее всичко това? Никой не заслужава това, най-малко пък Кейт. Но сега е твърде късно да се стори каквото и да е. Права си. Те ще се опитат да ги приберат, за да ги разпитат, но щом веднъж ги вкарат под земята... все едно са изчезнали. Няма ги. Никога повече... – Той преглътна. – Никога вече няма да видим когото и да било от тях жив.
Вида нададе гневен вик.
– Нали успяхме да освободим задника ти! Нали те изкарахме именно от такъв затвор...
– С напълно въоръжен и добре обучен тактически екип – напомни ù Коул. – И дори в тази ситуация имаше няколко смъртни случая. Дори и да открием къде са ги отвели, наистина ли си мислиш, че Кейт би могла да живее с идеята, че който и да е от вас е пострадал, докато сте се мъчили да я освободите? Ето заради това имахме онова правило в Лигата. Ако те хванат, не можем да те освободим.
– Да. Освен ако не става дума за теб – изсъска тя.
Тъй като Албан бе смятал, че в него все още е флашката с информация от „Леда“ – тази, която сега бе неизползваема. Заради това, което той всъщност беше. Погледнах към него и тихичко го подтикнах просто да им признае, така че да разберат.
– Ти все се хвалиш с тези луди мисии, в които си участвал – нареждаше Вида, а гласът ù беше придобил умолителен тон. Тя се бе пречупила, а яростната ù енергия бе така порита, че сега се налагаше Дунди да я прикрепва на краката ù. – Защо не и в тази? Защо?
– Защото тази няма да е просто откачена! Тя ще е самоубийствена – отговори Коул. – А и най-бързият и добър начин, с който разполагаме, за да изкараме нея и другите, е като успеем с плана си. А така ще отстраним и Грей от служба.
– Говори с Хари – намеси се Лиъм. – Той има връзки сред военните. Може да ти препоръча някого, с когото да го обсъдиш.
Стори ми се, че на Коул му се щеше да поспори относно това, все едно идеята да поиска помощ от баща си го отвращаваше, но той си замълча.
– По-голямото притеснение, което имаме в момента, е да решим дали да останем тук, или да изчезнем. Всеки един от тях може да издаде местонахождението ни.
– Нали каза, че планът ти е бил да ги накараш да си мислят, че и ние се махаме оттук – попита Дунди. – Че въобще няма да идваме тук.
– Така е – поколеба се Коул. – Но Конър знаеше, че оставаме.
– О, майната ти! – изкрещя Видя, освобождавайки се най-после от захвата на Дунди. – Майната ти, Стюарт! Мислиш, че тя ще ни предаде?
– След като лично съм преживявал методите им на мъчение, скъпа – отвърна Коул с отровен глас, – бих казал, че това е злочеста възможност.
– Няма! – Другите се обърнаха, за да ме потърсят с очи, и аз се зачудих дали изглеждах толкова зачервена и полудяла, колкото се и чувствах. – Кейт по-скоро би умряла, отколкото да ни предаде. – И това бе основният проблем, не бе ли? Тя щеше да ги остави да я убият. Щеше да се принесе в жертва, преди да им разреши да ни наранят. В гърдите ми се заформи вик, а Лиъм се пресегна към мен и се опита да ме обвие с ръка. Аз се освободих и се отдалечих от докосването му. В момента не исках да съм до никого. В стаята можеше да се задушиш, тя ставаше все по-малка, по-малка и по-малка, колкото повече хора се обръщаха към мен.
„Трябва да се махна оттук.“ Сега. Веднага – преди черната дупка в зрението ми да превземе всичко. До гърдите ми не достигаше въздух, не и при наличието на толкова много хора около мен.
Въздухът в коридора поне бе хладен. Исках да тръгна – просто да тръгна, – но не можех да се въртя из тунела или пък да обикалям коридорите долу като тотално изгубила разсъдъка си. Без капчица мисъл, без да си спомням как стигнах там, се озовах горе, преминах през двойните врати, които разделяха коридорите, и се вмъкнах в стаята за тренировки.