Качих се на най-близката пътеча, а кръвта ми бушуваше така силно в ушите ми, че давеше електронните звуци, докато регулирах скоростта и започвах да тичам. Нивата летяха, а аз все още държах пръста си на стрелката нагоре, докато не се почувствах така, сякаш се отлепям от земята. Краката ми удряха пътеката в ритъм с отекващия пулс на сърцето ми. „Няма я, няма я, няма я. Тя си отиде като Джуд. Ти ù каза да си ходи. Ти я отпрати. Сега ще я убият...“
Изгубих представа за времето. За себе си... Изгубих всичко и просто тичах.
Ръцете ми помпаха така усърдно край страните ми, като че ли можеха да продължат да ме дърпат напред, след като краката ми започнаха да поддават. Климатикът пращаше ледени тръпки надолу по гърба ми и охлаждаше потта, която се стичаше от лицето ми. Дробовете ми се сдобиваха с въздух само под формата на продължителни, пронизващи вдишвания, а всеки дъх навътре и навън от мен сякаш ридаеше.
С периферното си зрение мернах черно петно – пред очите ми имаше черта. Залитнах напред, когато пътеката под мен внезапно спря, и едва успях да се хвана за дръжките отстрани. Веднъж след като краката ми бяха престанали да се мърдат, те като че ли се разтвориха под мен. Не можех да наложа никаква тежест на глезените си, камо ли да изпъна коленете си.
Вдясно от мен долових звуци, шепот, който се превърна в думи. Думи, които най-после придобиха смисъл. Легнах по гръб и вдигнах ръце, за да покрия лицето си, докато поемах дъх след дъх. Ръцете ми бяха издърпани настрани. В полезрението ми доплува лице. Руса коса, квадратна челюст, сини очи – Лиъм.
– Добре, само спокойно! Хайде, съкровище. Стига толкова.
Коул. Той ме хвана за ръцете и ме принуди да се изправя, избутвайки ме напред, така че да седна на ръба на спортния уред. Пот жилеше очите ми, усещах я солена върху устните си.
– Аз ù казах да тръгва – сподавих дрезгаво аз. – Аз съм виновна!
– Не си виновна ти! – нежно каза той и бутна настрани залепналата за челото ми коса. – Тя сама направи избора да тръгне. Вършеше това, което вярваше, че е правилно – точно както и ти, и аз.
– Не мога да изгубя и нея – признах му.
– Знам – отвърна той. – Въпреки това тя ще се справи. И да, не грешиш, няма да ни издаде! Разбира се, че няма. Конър е умна. Тя ще измисли начин да оцелее и да се върне при децата си. Просто е такъв човек.
Тя, Джуд... и още кой? Кой друг трябваше да изгубя, преди всичко това да свърши?
– В Щаба в Канзас вероятно вече работят по въпроса – тихо предположи той. – Нямаме средствата, чрез които да стигнем до нея, но те имат. Това са много агенти, при това добри. Ще видя дали мога да проверя дали не планират нещо.
Той ме завъртя леко надясно, ориентирайки погледа ми към вратата, на която поне десет деца наблюдаваха случващото се, а по лицата им бяха изписани вариращи степени на притеснение. Опитах се да направя една стъпка, но мускулите ми бяха неподвижни, сякаш бяха блокирали.
– Трябва да се изправиш и да тръгнеш, съкровище – каза ми тихо той, обръщайки се с гръб към тях. – Трябва сама да излезеш оттук. Не само заради себе си, но и заради тях. Хайде. Трябва да излезеш оттук на двата си крака.
Така и сторих. Всяка стъпка караше краката ми да вият от болка там, където се триеха в ръбовете на маратонките. Сведох очи, където червени петна бяха започнали да се разпростират по белите ми памучни чорапи.
Задържах ръката си върху рамото на Коул, стараейки се да скрия колко тежко се облягах на него, докато завивахме наляво по коридора, вместо да се отправим надясно, за да идем долу на следващото ниво, където бяха спалните. Просто нямах енергия да протестирам, когато той отвори вратата към старата стая на Кейт и запали лампите.
Успях да остана права, докато не установих, че леглото е на една ръка разстояние. В този момент коленете ми вече бяха отказали. Навеждайки се напред, се насилих да развържа връзките си, но ръцете ми се тресяха толкова бурно, че се наложи Коул да ги развърже вместо мен. При вида на чорапите, които буквално обелих от краката си, той изцъка с език, но не каза нищо.
– Скапах всичко, нали? – попитах аз. – Останалите деца няма да ми имат доверие.
Коул поклати глава.
– Единственото нещо, което видяха, бе човек, нещастен от това, че е загубил някого, когото обича. Както се казва, няма проблем, щом всичко завърши добре. Ще си дадеш ли малко почивка, преди да се разпаднеш във всеки един смисъл? Погрижи се за себе си, за да можеш да ми помогнеш да се погрижа за тях. Става ли? Това е сделката и тя започва да тече от тази вечер. Веднага! С това, че ще останеш да спиш тук, при това поне седем часа.