– Но, Кланси...
– Една вечер и аз мога да занеса вечерята на Малкия принц – увери ме той. – А и наистина ли си мислиш, че ще можеш да се справиш с него в момента, ако той се пробва да те нападне?
– Вземи някого с теб – помолих го аз. – Накарай ги да следят зад вратата, за да е сигурно, че няма да се опита да направи нищо.
– Ще помоля Вида.
– Дунди ще е по-добрият избор.
– Слушам!
Докато той се изправяше, аз изпънах краката си върху леглото – твърде уморена да споря, твърде уморена да предприема каквото и да е, освен да го наблюдавам как си тръгва. И тъкмо когато той гасеше лампите, аз казах:
– Утре. Утре ще открия Лилиан Грей. Ще се погрижа за това. – За всички. И когато всичко това приключеше, лично щях да отида и да намеря Кейт. Щях да я спася точно както ме бе спасила тя.
– Това е моето момиче! Не се и съмнявам. – Той се спря на вратата и се обърна назад. – Тук някой те чака. Искаш ли да я поканя да влезе?
Кимнах.
Беше Зу. Коул затвори вратата зад себе си и можех просто да различа очертанията на тъмния ù силует, загатнат от слабата светлина, която прокървяваше в стаята изпод вратата. Тя издърпа тънкия горен чаршаф и ме зави, завършвайки с целувка по челото ми.
И това, а не клипчето, не представата за онова, което щяха да причинят на Кейт като затворник – тази нежна целувка изтласка сълзите на повърхността.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Не съм искала да те притеснявам. Но тя се грижеше за мен... а аз никога не се бях отнасяла с нея така добре, както трябваше. И сега нея я няма и тя не знае, че съжалявам за това. Те може да я убият...
Усетих ръката ù около моята. Стискаше ме, предавайки ми увереност. „Знам, знам.“ Тя използва другата си ръка, за да заглади косата ми настрани от лицето.
– Ти си загубила някого – подех, а собственият ми глас звучеше дрезгав. – Мъжът, който ти е помогнал да стигнеш до Калифорния. Ще ми разкажеш ли за него? Не за това, което му се е случило, не и ако не ти се говори за него, ами какъв беше като човек. Съгласна ли си?
Очите ми се бяха приспособили достатъчно добре към тъмнината, за да смогна да видя, че тя кимна, дори и да не можех да разчета изражението ù.
– Как се казваше той?
Зу вдигна малката тетрадка, която мъкнеше със себе си от седмици. Затворих очи и се заслушах в лекото проскърцване на молива ù върху хартията. Отворих ги едва когато тя ме потупа по рамото с него. Пресегна се към мен и запали лампата на шкафчето, така че да мога да го прочета: ГЕЙБ.
В едничката секунда, преди тя да загаси лампата, зърнах сълзи, оплетени в миглите ù. Изражението ù направи чист разрез през сърцето ми. Бях готова на всичко – всичко, – за да сваля от раменете ù тежестта на този товар, преди да я бе смазал и превърнал в прах. Но и аз самата осъзнавах добре – за това нещо нямаше истинско облекчение. Човек просто трябваше да е съгласен да позволи на хората около себе си да играят ролята на опора и да поемат своята част, когато товарът изглеждаше непосилно голям, непосилно смазващ, за да го задържиш сам.
Издърпах се назад върху тесния матрак и ù направих място, за да се свие до мен. Зу бе само кожа и кости. Тя растеше и се издължаваше по същия начин, по който го правеха всички точно преди да преминат тази странна, неопределена граница, отвъд която се превръщаха в тийнейджъри. Почти във възрастни.
Ала начинът, по който тя се разплака, по който уви ръцете си около мен и зарови топлото си, мокро лице във врата ми – разкри едно дете. Това бе дете, което вече бе преживяло доста тежки изпитания, а от него се искаше да поеме още.
– Знам – потвърдих тихо аз. – Знам.
Тъмнината се издигна и падна върху мен като студена вълна. Затворих очи, наслаждавайки се на простия факт, че умът ми беше като празен лист, изтискан от всякакви мисли. Но часове по-късно, независимо от това колко неподвижна се опитвах да бъда, не можех да се отърся от прилива на сетивност в краката ми – от чувството, че те все още тичаха.
Единайсета глава
На следващата сутрин се събудих, търсейки с кого да се сбия. Боляха ме мускули, които не знаех, че притежавам, а краката ми крещяха от агония, когато нахлузих отново маратонките си. Единственото, което сънят бе направил, беше да трансформира задушаващата ме тъга в чист, безстрашен гняв. Имах енергия за изгаряне. Отворих вратата и я затворих зад себе си възможно най-тихо, за да не събудя Зу.