Часовникът в коридора показваше 4:45 сутринта. Щеше да мине още час, преди някой друг да се събуди и да е готов за деня. Достатъчно време, за да омаломощя мълнията, фучаща в тялото ми, и да се върна към някакво състояние, наподобяващо спокойствие.
Светлината във фитнеса вече беше включена, а цялото ми тяло се напрегна от очакване, когато видях кой тичаше на пътеката и правеше бързи, уверени крачки. Коул най-вероятно ме беше фиксирал с периферното си зрение, но продължи да тича и не ми обърна внимание, докато не застанах точно до бръмчащата пътека.
– Не съм в настроение, съкровище. – Гласът му бе равен, пропит с предупреждение.
– Толкова по-зле – казах и отидох да взема два чифта ръкавици. – Аз пък съм!
Изчаках го. С ръкавици на ръцете, протягайки се, опитвайки се да загрея тялото си за предстоящото. Най-накрая, след близо пет минути, той изсумтя и натисна бутона за спиране на машината. Коул вдигна ръкавиците от пода – лицето му бе зачервено от тичането, а очите му бяха прекалено ярки. Имах половин секунда, за да застана в бойна поза, преди коляното му да се устреми към стомаха ми. Отскочих назад, но бях уцелена от следващия му удар право в гръдната ми кост. Това поне изхвърли навън всичките ми мисли вкупом с последния грам въздух, който бе наличен в белите ми дробове. Явно целеше отвличане на вниманието – докато сърцето ми удари един удар, той вече ме бе притиснал към гърдите си.
Пробвах да се извъртя изпод ръката му, като използвам импулса, за да го обърна обратно по гръб. Все едно това беше възможно. Най-доброто, което съумях да направя, беше да го ритна в извивката на ходилото. Той обаче не се дръпна назад, както нормално би сторил. Долових как температурата в стаята се повиши драматично и тогава...
Той се дръпна назад и ме остави да падна на пода, издаваща звук на отвращение. „Не!“ Думата премина през ума ми, докато Коул се обръщаше с гръб към мен, заемайки се да сваля ръкавиците си. Спарингът може и да бе започнал като опит да освободя част от топлината, която ме сваряваше жива отвътре, но главата ми се бе закачила за нея по начин, който определено не бях очаквала. Имах нужда от още. Трябваше да изкарам мислите си за Кейт, Джуд и за онова, което ме очакваше в края на всичко. А това изискваше потене... или кървене.
Наведох глава и го атакувах. Видях в огледалото пред него как изражението му се помрачи точно преди той да се блъсне в него. Този път импулсът си свърши работата и ни запрати и двамата проснати на ръба на матрака. Без нито дума, Коул ме сграбчи за врата и ме дръпна по-нагоре на дюшека, а след това ми показа колко ядосан беше всъщност.
Не постигнах нищо, докато се мъчех да се извъртя или да го изритам. Той ме бе приклещил под себе си с цялата си смазваща тежест и се бе настанил върху гръдния ми кош. Едната му ръка прикрепи моята над главата ми, а другата застана напряко на гърлото ми и ми приложи точното количество натиск, за да намали притока ми на кислород до нулеви стойности.
Коул отпусна леко натиска си върху трахеята ми, но не осезателно. Аз се мятах под него, а коленете ми се опитваха да го уцелят в долната част на гърба. Кожата му изглеждаше прилепнала към скалпа, а лицето му бе изсечено от ярост.
Задавих се и дишах повърхностно, но той не се отдръпна – умът ми отплава настрани от тялото ми, носейки се към басейна от тъмнина, започнал да се оформя в очите ми.
– Коул... – успях да кажа, хриптейки. – Престани!
Той не ме чу. Където и да се бе скрил вътре – очевидно нямаше да мога да го достигна. И осъзнах, че единственият ми изход от това беше чрез проникване вътре.
Влязох в ума му, все едно удрях кроше. Трябваше да го цапардосам и да отскоча назад, да го оставя да бъде регистрирано като електрически шок в тялото му. Но мислите му имаха куки. Те хванаха ума ми и пак го издърпаха надолу, давейки ме в образа, който се разтапяше и заставаше неподвижно около мен. Светлина се въртеше наоколо, прегъваше се в сенки, които се превръщаха в малка кухня, облицована с тъмно дърво. През пердетата, които замаскираха прозореца над мивката, проникваше бледа, топла светлина. Усещах как нещо гори – храна. Следата, която се носеше около мен, беше от пушек, излизащ от затворената врата на фурната. На печката отгоре един след друг изникваха тигани и тенджери. Тихият цвъртящ звук идваше от кафявия сос, който бе прелял през ръба на металния тиган.
Пред мен се появи жена, облечена в обикновена синя рокля. Точката ми на наблюдение беше ниско от пода. Не можех да зърна нищо освен дългата ù руса коса и ръцете ù, които продължаваха да ме бутат назад, назад, назад. В мен нахлу прилив на гняв и по-скоро видях, отколкото почувствах вдигнатите си ръце, които се протягаха и насилваха да достигнат нещо... за...