Мъжът се материализира последен. Той беше с лице към жената. Лицето му бе в сенките, но в него имаше нещо познато – формата на носа, стягането на челюстта. – знаех това лице. Виждала бях две негови по-млади версии. Лицето му беше нажежено до червено и той крещеше ли, крещеше – от него се изливаха пот и ярост и замъгляваха стаята, като правеха всичко да изглежда протяжно и тромаво. Погледът ми се премести надолу, възприемайки тъмната му, намачкана фланелка, мятащото се дете, което той държеше като чувал в едната си ръка. То бавно порозовяваше, докато плачеше, мъчеше се да се освободи и се протягаше към моите ръце. Косата му бе по-светла и се къдреше в краищата. Първият звук, който премина през приглушената врява от спомена, бе неговият пронизителен ужасе`н вой, когато мъжът вдигна от дъската за гладене димящата ютия и я доближи до лицето на детето, сякаш се канеше да залепи острия ù край в бузата му.
Жената пред мен падна на колене и започна да се моли:
– Пусни го долу, моля те. Ще го оправя. Обещавам! Всичко ще е наред. Нали знаеш, че те обичам? Обещавам, че повече няма да каня никого на гости. Просто... моля те, дай ми го... Моля те, дай го на мен...
Ютията бе свалена и поставена обратно на дъската, бумтейки покрай лежащата там риза, която очакваше да бъде изгладена. Изражението на мъжа се промени. Победоносен поглед на отвращение озари лицето му, докато той местеше детето и го слагаше под другата си ръка. Сетне се пресегна, за да докосне жената... да я докосне по лицето. Мъжът така се бе съсредоточил върху наведената ù глава, че въобще не видя тигана, който тя бе издърпала от близкия нисък рафт – поне не и докато тя не се изправи и не го засили към лицето му, описвайки дъгообразно движение.
Бебето тупна на пода и аз се завтекох към него – звукът от бълбукането, болката и метала, удрящ кожа и кости, бе удавен от истеричните му хлипания. Обърнах го с лице нагоре и го вдигнах. В ъгъла на устните му имаше леко нараняване – там, където едно от новопоникналите му зъбчета беше захванало нежната кожа. Момченцето кървеше изобилно, но все пак се успокои и млъкна, след като ме погледна със своите широко отворени очи, обрамчени с големи сълзи. Палецът му се приплъзна в устата му, докато се опитвах да почистя кръвта от него. То не започна да крещи наново, докато не зърна, че жената – майка му – също плачеше и се мъчеше да се протегне, за да го вземе и притисне към гърдите си.
Тя грабна ръката ми и ме задърпа надалеч от проснатия силует на мъжа и от кървавата каша по шахматно наредените в бяло и черно плочки на пода. Той потрепери и се закашля, а ние са раздвижихме още по-бързо към вратата. Жената докопа чантата си върху кухненския плот, след което се върна отново, тъй като установи, че ключовете ù бяха изпаднали.
Вратата водеше към гараж, а светлината, която наводни тясното, тъмно пространство, разтвори спомена напълно.
Изплувах на повърхността точно в мига, в който тежестта се вдигна от гърдите ми. Дишах, кашлях и се давех от притока на въздух. Прекатурих се настрана и се свих на кълбо на пода. Минаха няколко минути на ужас, преди страхът да издърпа ноктите си от мен.
Тихите, задъхани ридания, които чувах, не бяха моите собствени. Подпрях се на лакът и потърсих източника.
Коул бе седнал на ръба на дюшека – с гръб към мен – и се бе привел над коленете си, борейки се да овладее дишането си. Частта от огледалото пред него представляваше паяжина от счупвания, изцапани с кръв. Насилих краката си, за да се задържа върху тях, нищо че те още трепереха. Правех по една несигурна стъпка към него, следвана от друга. Той прикова дясната си ръка към гърдите си, като не обърна внимание на начина, по който тя кървеше върху ризата му. Отидох до закачалката за кърпи и се върнах с една малка, дръпнах ръката му към себе си, така че да мога да почистя кръвта от нея. Кожата му беше гореща – все едно кипеше, – а самият той трепереше.
– Мамка му! – издиша той. – Съжалявам!... Повече не трябва да го правим. Мамка му!
– Добре – казах аз тихо и останах въпреки всичко.
Намирах се в банята и от мен все още течеше вода вследствие на взетия душ, когато чух носещия се по коридора глас на Дунди. С последен поглед, който да ме увери, че качулката ми покрива най-лошите от новите синини по врата ми, аз се втурнах навън от стаята и извиках след него.
Очевидно успокоен, той се завъртя на пети.