– Ето те! Пропусна останалите, наложи се да тръгнат. Излиза, че пътят с кола до Голд Бийч е осем часа, и идиотите искат да го вземат наведнъж.
– Намериха ли камион, с който да донесат припасите? – попитах аз.
– Да. Което ти щеше да разкриеш сама, ако се бе появила за закуска... Извинявай! Това не прозвуча добре. Снощи не успях да ти кажа, но съжалявам за агент Конър. Искам да ти кажа, че всичко ще е наред, но се страхувам, че ще ми удариш едно кроше.
Това беше първата ми лека усмивка за деня.
– Ви съгласна ли беше да отиде?
Той въздъхна дълбоко и някак примирено.
– Снощи тя се опита да те намери, за да обсъди някои идеи с теб, но вероятно стана по-добре, че не те откри. Имаше поне милион идеи как вие двете бихте могли да се изнижете, за да идете да търсите агент Конър.
Ето го отново – вече ежедневното усещане да бъдеш най-големият задник на света. Снощи дори не се бях постарала да поговоря за това с нея. Бях ù обещала, че ще си поприказваме за тези неща, че ще поработим над тях заедно, а какво бях сторила? Бях избягала сама, за да си проясня мислите.
– Все още ли ще ходим да говорим с Кланси? – попита Дунди.
– Чакай... Ти как... – Не си спомнях да съм му споделяла това, а тази именно беше причината, поради която излязох, за да го хвана.
– Говорихме за това вчера следобед, преди да отидеш да си легнеш за малко – напомни ми той.
Изгледах го така, че вероятно бе схванал колко празен усещах ума си.
– Сериозно ли?
– Ъъ, да. Говорихме десет минути. Ти кимна. Това обичайно е знак, че разбираш и че си съгласна.
– А... Прав си. Извинявай.
– Изтощена си – каза той и ме смушка по челото. – Нарушена преценка и забравяне са двата симптома за това.
Кимнах му в отговор.
– Можеш ли да дойдеш сега? Имам чувството, че може да отнеме известно време.
– И да изпусна шанса да прекарам пореден ден, размествайки мръсни и изпочупени боклуци? Води!
Коул очевидно не бе имал нагласата или времето да подготви хранителните дажби на Кланси за деня. Слушах как Дунди ми се оплаква от Вида, от езика на Вида, от това как „безразсъдната връзка на Вида с оръжията щеше да убие всички ни“, докато аз самата в този миг давах всичко от себе си, за да не грабна бутилката за вода на Кланси, да я изхвърля и да напълня нова с белина.
Кухненският килер допреди седмица имаше напълно опоскан вид, но хуманитарните помощи бяха успели да го захранят до точката, до която той започваше да прилича на скривалище, пълно със здравословни неща. Погледнах към списъка, закачен на вратата му, долавяйки как по устните ми разцъфва лека усмивка при фокусирането на ясно изписаните, точни бележки на Лиъм за това, което вече бяхме използвали, както и за онова, което щеше да има в менюто през останалата част от седмицата. Най-отдолу в таблицата бяха отбелязани и хранителните алергени – естествено. Само от Лиъм можеше да се очаква да е достатъчно предвидлив, че да се измъчи в опит да открие мляко от бадеми или безглутенова паста за целите две деца, които имаха нужда от това.
– Готова ли си? – попита Дунди, след като вече бяхме пристигнали в стаята с папките. Аз вкарах кода и го въведох в малкия коридор, който свързваше с килиите. Вратата в другия край имаше малък прозорец, през който той можеше да ни наблюдава.
– Стой тук през цялото време – наредих му аз. – Не може да влизаш. Знам, че си мислиш, че той не е в състояние да ти повлияе, но по-добре да не изпробваме теорията ти.
– За бога, не! Не смятам да влизам. Ако превземе ума ти, ще ви заключа и двамата тук, вътре, и ще ида да доведа помощ. – Той ме стрелна косо. – Не ти е разрешено да допускаш това! Постарай се да не ме поставяш в подобна позиция.
Аз кимнах.
– Още нещо. Каквото и да се случи, не искам да разкриваш на Лиъм детайли за онова, което ще сторя. Добро или лошо. Обещай ми!
– Какво точно планираш? Да не би да си решила да ползваш тялото си, за да го накараш да говори... вместо... Боже, дори не мога да довърша това изречение. Умът ми вече се опитва да го изтласка.
Пръстите ми се свиха около торбата с храна.
– Нищо подобно. Не искам това да му служи като напомняне докъде мога да стигна.
– Руби...
Избутах го, прекрачих прага на вратата и я затворих здраво зад себе си. Погледнах назад през рамо и срещнах очите му през прозореца. Тогава той пристъпи назад, така че да се загуби от зрението ми.
– Намерила си време в натоварения си график на нищоправене, за да минеш на бързо посещение? За мен е чест! – Кланси седеше по средата на леглото и четеше с гръб, облегнат на стената. Одеялото и възглавницата му бяха подредени край него, очевидно резултат на изисквания, отправени към Коул, на които последният се бе съгласил с напразната, глупава надежда, че това може да разнежи момчето и то да се разприказва. Докато отварях прозорчето във вратата, за да му хвърля кафявия пакет с храна вътре, Кланси обърна страницата на книгата си, отбеляза докъде е стигнал и я остави долу върху възглавницата.