Толкова ми бе писнало от тези речи, че ако не бях дошла тук с определена цел, щях да съм си тръгнала още преди да бе започнал. Но това беше цената, която плащах, за да бъда допусната вътре. Трябваше да слушам тъпанарските му извинения за това защо се държи с всички около себе си с толкова мисъл, колкото влагаше и по отношение на тревата под обувките си.
– Нито веднъж, през цялото време, през което те познавам, не си наричала това, което можем да правим, дарба. Ръмжиш и скърцаш със зъби, ако думата надарен дори просто бъде прошепната в посока към теб. Носиш някакъв инат у себе си, който не разбирам, независимо от това колко мислене отделям по въпроса. Не мога да си представя колко ли изтощително е за теб да използваш своите... как ги наричаш? Способности. Ти се наказваш, ако не успееш да ги контролираш, но се наказваш и ако успееш. А едно от нещата, което намирам за най-привлекателно в теб, е, че съумяваш някак си умствено да разграничиш дарбата си от себе си – все едно е напълно различно същество, което можеш да малтретираш, докато се предаде възнак.
Той се изправи и дойде към мен с ръце, скръстени пред гърдите му – огледален образ на моята поза. Климатикът отгоре се включи и съскайки, издиша студен въздух. Хладината полази с ледените си пръсти по голите ми рамене, врата и бузите ми. Това бе милувка. За момент сякаш бях сигурна, че стоях някъде другаде, а ароматът на борове и подправки изпълваше носа ми.
– Престани! – Не знаех как го правеше, но вече не бях същата Руби, която бях в Ийст Ривър. Не бях сляпа за номерата му. Ето така той смогваше постоянно да си проправи път в главата ми, като ме смущаваше.
Веждите му се повдигнаха.
– Не правя нищо.
Издадох звук на отвращение и се престорих, че се обръщам към вратата, проверявайки точно колко отчаяно искаше да остана. Колко трудно щеше да ми е да си изпълня плана.
– Не се ли чудиш защо на Сините им е толкова лесно да контролират това, което могат да правят? – попита ме той. – Така е, защото всеки път, когато преместят нещо, те го възприемат като естествено проявление на волята си – нещо, което те са поискали да се случи. Това не е по-различно и за Зелените, защото тяхната дарба е като мрежа, хвърлена върху умовете им. Те я виждат просто като работа на ума... и нищо друго.
Докато за някого като Зу – Жълт, или за мен и Коул – ние трябваше да знаем, че можем да я изключим, при това напълно, иначе можехме да унищожим всичко и всеки около нас. Използвахме умовете си като оръжия, които държахме здраво в юмруците си, борейки се да ги върнем обратно в кобурите, без да нараним себе си по време на този процес.
– За теб вероятно е истинско мъчение да си постоянно около тези трима Сини, да ги слушаш как ти повтарят, че всичко ще е наред и че можеш да контролираш това, което правиш, а след това да ги видиш как просто повдигат пръст и всичко действа безотказно. Ти си прекарала шест години в Търмънд, страхувайки се да не издишаш в грешната посока, ако това ще ги накара да те погледнат повторно. Знаеш какво ще ти сторят, ако някога те хванат и те върнат в лагера. Ще те задържат достатъчно, колкото да си проведат експериментите и да потвърдят онова, което вече знаят. Ти самата видя колко бързо и тихо извадиха Червените, Оранжевите и Жълтите от картинката. Червените отидоха в Проект „Джамборе“. Жълтите – в един от новите лагери, построени специално за да могат да държат способностите им под опека. Но какво стана с Оранжевите? Къде заминаха тези деца?
Гърлото ми се бе свило. Малкото кураж, който бе останал в мен, изтичаше толкова бързо, колкото обичайният страх нахлуваше в мен.
– Искаш ли да ти кажа? – попита той, а гласът му беше тих, когато се облегна с рамо на прозореца.
Изненадах самата себе си с едно бездиханно „Да!“.
– Някои отидоха в изследователската програма на „Леда“, онази, в която аз и Нико бяхме откарани, след като затвориха първата в Търмънд – обясни Кланси. – Другите, ако вярваш на думите на някои от агентите на СОП, стационирани там по това време, са на три километра северно от лагера... заровени на няколко метра от железопътните релси.
– Защо? Защо да ги убиват? Защо да погубват живота им? Защо да го правят така, сякаш те са животни, които е трябвало да бъдат убити? Защо... Защо те...
– Защото не подлежат на контрол. Точка. Това е било най-чистото и лесно решение на главоболието им. И защото също така са знаели, че ако децата някога бъдат пуснати от лагерите, биха могли да се оправдаят с това, че ОМИН е причината за смъртта им, че те просто са станали жертва на несъществуваща втора вълна на болестта. Нашата дарба се проявява в достатъчно малък брой деца, така че да не повдига много съмнения, ако въобще има някакви.