В наши дни раждаемостта беше достатъчно ниска, защото малцина поемаха риска детето им да бъде белязано от ОМИН – така че това бе доста трудно за досещане.
Тъмните му очи се плъзнаха към мен.
– Виждал съм военните заповеди, обясненията как това да се направи „хуманно“, така че детето да регистрира съвсем малко болка. Така и не успях да достигна до тях навреме, за да ги спася.
– Ти не спасяваш никого – казах горчиво аз. – Помагаш само на себе си.
– Чуй ме добре! – избухна той и удари с длан по стъклото. – Ти си твоите способности и те са теб. Не мога да ти го обясня по-просто. Знаеш ли защо мразя това лекарство? То е като изявление, че това, което сме, е изначално грешно. То е наказание за нещо, което не е по наша вина – само защото те не могат да контролират ужаса си от онова, което ние можем да правим, не и повече, отколкото могат да контролират негодуванието си, че има хора, които са по-силни и по-могъщи от тях. Те искат да те оголят, да те лишат от това да принадлежиш на тебе си, от твоята способност да защитаваш и налагаш правото си да взимаш решения за собствения си живот. Собственото си тяло. Запомни ми думите: в края няма да има избор. Те ще решат вместо теб.
– Лечението не е наказание, ако ще спаси живота на децата, родени след нас. Те не трябва никога да преживяват онова, през което преминахме ние. Ти някога спирал ли си се, за да се замислиш за тях, преди да се опиташ да изгориш изследването?
– Естествено, че го направих! Ама защо все ми говориш за лечението? То не е лечение – това е болезнена, инвазивна процедура, която може само да помогне на деца, преживели вече тези промени. То не помага с нищо на онези, които така и няма да могат да преживеят промените.
– Пробвай пак! – уведомих го аз. – Станала съм доста по-добра в разкриването на лъжите ти.
Той прокара ядосано ръка назад през тъмната си коса, сякаш бе безсилен.
– Трябва да си фокусираш енергията над това да откриеш причината – не е вирус. В „Леда“ поне разбраха това. Най-вероятно е нещо в околната среда, нещо, което е било замърсено...
Независимо дали сега го осъзнаваше, ала той бе попаднал директно в капана, в който се надявах. Исках да говори и да мисли за лечението. Това щеше естествено да доведе и до мисли за майка му – това, което ù бе причинил, къде можехме да я открием...
– Сега не е точното време да се променяш, за да се впишеш в света – каза Кланси, а гласът му беше дрезгав заради мислите, които вилнееха под кожата му. – Трябва да промениш света, за да го накараш да те приеме. Да те остави да съществуваш такава, каквато си, без да те сразява и наранява.
Ето това беше – усещах някакво разтваряне по време на разговора ни, все едно въздухът около нас се бе разделил. Той винаги бе успявал да получи от мен каквото си пожелаеше чрез дърпане, теглене и отскубване на мъчителни спомени, и то до момента, в който вече бях твърде объркана или емоционална, за да парирам неговото настъпление. Знаех, че може да изгуби самообладанието си – бях го виждала прекалено често, за да си мисля, че това е рядко съвпадение, – но не желаех гняв. Имах нужда от силна болка – като тази, която видях, изписана на лицето на Нико в мига, в който отвори своята детска снимка. Когато се свържеше наново с онова, което му бяха причинили, Кланси щеше да е податлив на обработка в ръцете ми като тесто.
– Ако всичко, което казваш, е истина – че лечението е жестоко и ще ни промени, – докажи го!
Това, изглежда, го изненада.
– Как?
– Покажи ми. Докажи ми, че е толкова ужасно, колкото ми обясняваш. Нямам никаква причина да ти вярвам, особено като имам предвид звездното ти досие, изпълнено с лъжи.
Надеждата върху лицето му бе заменена от кисела физиономия.
– Години на изследвания и информация не са ли ти достатъчни? Вече ти дадох всичко, което имах.
– Да. За Търмънд. За изследователската програма на „Леда“. Но не и за това.
– А! – Кланси започна да се разхожда, барабанейки с пръсти по стъклената стена, която ни разделяше. – И какво, искаш да го видиш сама? След като не ми вярваш, как ще се довериш на мой спомен? Както много добре знаеш, и те могат да бъдат манипулирани.
– Мога да ги различавам – казах аз, установявайки шокирано, че наистина можех.