„Споменът от онзи ден.“ Онзи, който той бе използвал, за да ми покаже как да се свържа със сървъра му и да извадя онези файлове. Бях го почуствала различно, защото беше различно. Той бе проява на пълно въображение от негова страна. Затова и можах да вляза в него, да взаимодействам като себе си с това, което се случваше, вместо да възстановявам това, което бе станало, от името на човека, когото „разчитах“. Цялото преживяване носеше друг оттенък.
– Значи си го разбрала. Браво – Кланси изглеждаше доволен. – Памет и въображение са две различни чудовища, които умът обработва и управлява по различен начин. Всеки път, когато си заменяла спомените на някого или си вкарвала идея в ума му, не си ли осъзнавала, че си вършила по няколко неща наведнъж?
Бях ли? Досега бях приемала всичко, което можех да сторя, без да се замислям, просто бях правила това, което чувствах като естествено. Може да се окажеше безсмислено, защото се надявах някой ден да успея да се освободя от тези способности и от ужаса, който предизвикваха в мен, но... не трябваше ли поне да положа още малко усилия, за да проумея какво точно правех и как го постигах?
– Печелиш време – напомних му аз.
– Не, просто те чакам – каза тихо той. – Ако искаш да видиш и ако това е единственият начин, по който мога да ти го докажа, тогава... добре.
Изпробвах защитата му, като докоснах леко ума му с моя. Но той ме чакаше и в момента, в който затворих очи и се помъчих да се доближа, той сякаш вече бе протегнал ръка и ме въвеждаше вътре. Издърпана бях през прозрачни пластове нацапани спомени, от които долавях само по някой образ или звук. Кланси бе притежател на силно структурирано съзнание. Това бе като вървенето по криволичещ коридор, изтъкан от прозорци – всеки от които предлага изкусителен поглед навътре. Или пък като разходка по пътеката между рафтовете в библиотека в търсене на правилната книга – само зърваш за миг другите заглавия, докато преминаваш бързо покрай тях.
Образите започнаха да се замазват и да се разтичат като мастило върху мокра страница. Цветовете се променяха и сгъстяваха и тогава – с помощта на удар в гърдите – всичко се уталожи. Бях хвърлена в един спомен, който бе толкова солиден, че можех да почувствам студената метална маса, която хапеше и без това вече скованата ми кожа. Примигнах няколко пъти, за да изчистя ореола от светлина около зрението си, усетих как се опитвам да се изправя, само за да бъда дръпната надолу от черните каишки, захванали китките и глезените ми. Нямаше никакъв плат, който да ме покрива. Даже нямаше и одеяло – само жици и електроди, експлодиращи по главата и гърдите ми като набъбващ пашкул.
Мъжете и жените в бели престилки се рояха около масата, върху която се намирах. Гласовете им жужаха около главата ми. Те дърпаха жици от скалпа ми и ги заместваха с нови. Пипаха навсякъде. Навсякъде! Принудиха грубо клепачите ми да се отворят, за да светнат в тях с ослепителна светлина. Можех да чуя тихите им шегички и шепоти, да различа очертанията на усмивките им зад хартиените маски.
Той вече веднъж ми бе показвал подобен спомен – още когато бяхме в Ийст Ривър. Ужасяващо беше за гледане. Още по-стряскащо бе да осъзная, че сцената се развиваше в част от Лазарета, която разпознавах. Но простата истина беше, че колкото по-силен бе споменът, толкова по-силни бяха чувствата, свързани с него – и толкова по-ясно ставаше всичко. Сега знаех, че когато чуех, помиришех или усетех нещо в нечий спомен, то това се дължеше на факта, че нещото бе дамгосано толкова дълбоко в ума на този човек, че се превръщаше в белег завинаги.
Този спомен не бе за изследванията върху лечението, които се бяха провеждали под контрола на майка му и далече от него. Той показваше какво бяха правили в Търмънд, преди той да успее да се махне оттам. Изучаваха го като експонат – по същия начин, по който бяха разглеждали Червения и Нико.
Поставиха върху лицето ми пластмасова маска и в дробовете ми нахлу болезнено сладък въздух. Претоварването в усещанията ми намаля при първия досег на лекарствата с организма ми.
Той ми бе казал веднъж, че по време на процедурите те са държали децата упоени, но будни, така че машините да могат по-добре да следят нормалните функции на мозъка им и да картотекират начина, по който пси способностите им преминават на вълни през тях. Сините плочки на Търмънд отразяваха скърцането на машините и ги караха да звучат така, сякаш бяха навсякъде, приближаваха се по-близо и очакваха реда си една след друга. Не можах да преглъщам заради сухия си, натежал език. Слюнката ми течеше покрай напуканите, подути устни и падаше в намордника, който бяха закрепили около главата ми.