Сътресението, причинено от огъня, дойде без предупреждение – мина на зигзаг надолу по гръбначния ми стълб – раздиращо усещане, което ме остави без дъх и в стенание. Беше... като че ли електрошок бе усилен хиляди нива по-високо. Не можех да се контролирам, докато тялото ми се свиваше и отпускаше, свиваше и отпускаше.
– Опитай отново, но този път... – Някакъв нисък и набит изследовател нададе писък на отвращение и отскочи назад от масата. Миризмата на белина бе заменена от тази на пикня, кръв и изгорена кожа. Най-вероятно и аз щях да си изпразня стомаха, ако в него имаше нещо. В този момент бях готова да дам всичко, за да мога да се задавя със собственото си повърнато и да умра. Унижението ме съсухряше, докато един от изследователите махаше на някоя от сестрите да дойде и да ме почисти, за да могат отново да продължат.
Аз ще ви убия... Аз ще ви убия... Всички... Думите ми се изгубиха в момента, в който мозъкът ми понесе тежестта на пращящ сноп чиста, горяща белота.
Погледът ми се премести от U-образната флуоресцентна крушка над мен, преди блясъкът ù да превземе стаята и да ме заслепи напълно. Бях заобиколена отново от бели престилки и поставки за водене на бележки, тракане на метални инструменти по метални подноси, скапаното бип-бип-бип на сърдечен ритъм, който не искаше да се откаже. Жената пред мен се дръпна встрани и включи нещо – музика. Beatles пееха: „Искам да те хвана за ръката, искам да те хвана за ръката“. Ярките им гласове бяха в пълен синхрон с ведрата музика. Единият от учените започна да си припява – фалшиво, – докато още една бляскаво бяла мълния прорязваше скалпа ми.
Когато зрението ми се изясни и черното в краищата се изтегли, тялото ми все още пулсираше, но около мен вече бе тъмно – приятно тъмно – и повърхността под мен беше от плат, а не от стомана. Свърши.
– ... ще дам добър доклад за напредъка...
– ... внимателно прилагано лечение... в добри ръце... лечение... работещо...
Набитият, оплешивяващ доктор се здрависа с мъж в костюм... какъв цвят бе това? Не синьо... не синьо... Паниката се надигна и превзе ума ми, който се бореше да осмисли думата. Мъжът със сакото си махна маската. Виждам брада. Виждам нос. Познати са ми. Главата ме боли – няма име, само лице. Лице, близо до Татко. Телефон. Доклад. Докладвайте му за мен. Помощ. Помощ. Помощ.
Вдигни ръка... Вдигни ръка... Опитвам се. Не тръгвай. Не без... без мен. Думите се чупеха и разпадаха на трохи в ума ми, оставяйки само звуци. Букви. Езикът е блокирал. Ръцете не се движат. Болка – горене. Всичко гори...
Появи се дребна фигура, а леглото до мен проскърца. Сега той дойде по-напред. Беше безопасно. Нико! Нико, помощ!
Студено парче плат върху лицето ми. Почистване. Ръцете ми. Врат. Внимателно. Внимателно, Нико. Боляща глава, нежни докосвания, мили пръсти. Прекрасно. Бях вдигната, ръцете ми – сложени в ръкави, ризата – нахлузена през главата. Задържана. Топло сърце. Горящи тъмни очи. Безопасност. „Не се бой. Аз съм тук.“ Чаша до устните. Вода. Метал до устните – не вилица... не вилица... какво е... лъжица. Лъжица. Сладко. Ядене.
Нико. Ни-ко-лас.
Плач.
Топъл Нико.
Плач...
Дванайсета глава
Изтръгнах се от спомена, отблъсквайки се от него. Излизането бе по-неприятно от влизането. Не разбирах в каква посока вървя – не можех да се ориентирам. Напред означаваше да видя отново този ужасяващ момент – бръснатата глава на Нико и мършавото му тяло, сърцераздирателното изражение на лицето му, което разпознавах. Не исках пак да се натъквам на това, но не можех и да избягам. Това беше простата истина. Затова тръгнах в обратната посока само за да открия, че това бе като преминаване заднешком през поле от бодлива тел. Независимо в каква посока се опитвах да се издърпам от спомена, бивах срязвана и ме болеше.
Щом най-сетне се озовах в безопасност в собствения си ум, се оказа, че съм на колене, а челото ми е облегнато на прозореца. Поглъщах жадно глътка след глътка въздух.
– Това достатъчно ли ти беше? – озъби се Кланси. Кожата му бе придобила неприятен вид и той трепереше, почти се тресеше. – Доволна ли си?
Не знам как го направих. Нямам идея. Просто прекъснах връзката на ума си с всичко, което той бе видял, изстъргах всеки грам чувство от гласа си.
– Не.
Той се завъртя назад.
– Аз вече знаех какви са били тестовете в Търмънд. – „О, боже! О, боже!“ Имах чувството, че отново щях да повърна. Това, което бяха сторили с ума му, дори и временно... – Трябваше да ми докажеш, че самото лечение е жестоко.