– Тя е пригодила лекарството към тези изследвания. Към електрошоковете. Мислиш ли, че не се сещам какво се опитваш да направиш в действителност? – попита ме той. – Че ще съм достатъчно глупав да ти покажа истинската процедура по лечение или къде е майка ми...
„Той знае. Той знае къде е тя.“
Кланси закрачи към леглото си. Между умовете ни все още беше останала достатъчна връзка, така че да успея моментално да се изумя от възмущението, което се въздигаше на вълни през него. Той трябваше да спре. Исках той да спре. Замлъкнах напълно и се зарових надълбоко в ума му, оставяйки намерението ми да ме насочи покрай спомените му, за да проникна в онази част от ума му, която искреше от топлина и енергия.
Той замръзна: мускули, крайници, изражение като камък. Кланси не помръдна, докато аз не го сторих, а след това бе само огледало на моите действия. Това бе като дърпане на конци, всяко докосване на определена част от ума му произвеждаше различен отговор в него. Играех си с него, сякаш беше екшън фигурка, не обръщах внимание на натиска от страна на ума му, който се мъчеше да ме изтласка.
Ето това беше – така се бе чувствал той всеки път, когато си бе играл с някого от нас. С изпразнена глава, замаян от вероятности.
Аз не бях там, където трябваше да съм – не и в действителност. Някак трябваше да се пренасоча назад към спомените му. Само че не знаех как да се махна от тази част на ума му. Бе тъмно и приклещващо...
Огледало. Думата изскочи в ушите ми. Гласът на Кланси – убедителен, принуждаващ ме да слушам. Той беше наясно, че не мога да изляза сама, и вероятно се страхуваше от вредата, която бих могла да причиня вътре в него, поради което активно се стремеше да ми помогне. Огледални умове.
Разбрах.
Собствените ми мисли се преместиха. Стиснах очите си и ги затворих, ръцете ми бяха свити край тялото, след което предизвиках на повърхността да се издигне споменът за това как влизах в стаята. Освободих се постепенно от тъмното, усещайки се така, сякаш някой ме дърпаше отзад за косата. Отново бях в коридора и наблюдавах, докато прозорците към спомените му се затваряха един след друг. Имах само секунда – само една, – преди той да се възстанови...
– Лилиан – казах аз. – Майко...
Трикът проработи както винаги. Долавянето на думите пренасочи мислите му, изваждайки спомена, за който той си бе мислил най-скоро – онзи, който бе искал да защити.
Знаех какво търся, тъй като вече бях зърнала част от спомена. При първоначалната поява на красивата жена – с обрамчено от руса коса лице и молба, изписана на устните ù, – аз се гмурнах вътре и притиснах по-силно, отколкото някога досега. Около мен лабораторията на Лилиан Грей приемаше форма – предметите се нагаждаха по местата си като в пъзел. Тя се бе пробвала да примами сина си, за да го привлече и да му приложи процедурата. Пуснала беше местонахождението си в Джорджия, знаейки, че той ще успее да я открие – и той го стори. Дръпнах образа още по-силно, принуждавайки го да се задвижи по-бързо. Ръцете ù бяха вдигнати нагоре – успокояващо, – а думите „Успокой се, всичко ще е наред“ се изливаха от нея. Спомнях си плисването на кръв върху ревера на лабораторната ù престилка и как тя бе започнала да се моли от пода: „Не, Кланси. Моля те, Кланси“, докато той подпалваше света около нея и риташе машините ù.
Това, което не бях забелязала, беше как хвана врата ù между ръцете си. Действително бях в състояние да усетя препускащия ù пулс под пръстите си при най-малкия натиск. О, боже... той щеше да...
Но вместо това ръцете ми се отнесоха нагоре и обгърнаха лицето ù от двете му страни. Нямаше думи, които да опишат какво видях след това – разчитане на един ум в рамките на друг ум, експлозия от спомени вътре в спомен. Топлината по гърба ми беше нетърпима, но аз работех и я държах неподвижна, докато въртях, огъвах и чупех всяка мисъл, която жената имаше.
Изстрел от оръжие прекъсна връзката, а дясното ми рамо бе раздрано от болка. Обърнах се встрани от пустото лице на жената и я оставих да рухне на пода в момента, в който две тъмни фигури нахлуха през вратата. Стъклото около нея отрази премигващата светлина от огъня. Странната, омагьосваща красота на сцената бе последното нещо, за което си спомнях, преди да понеча да бягам.
Бях изхвърлена от главата му толкова мощно, че тупнах назад и ударих черепа си в стената зад мен. Кланси беше на пода – колкото бе смогнал, се бе отдалечил от мен. Лицето му се бе превърнало в стена. Цялото му тяло се давеше за въздух. Леглото беше съборено настрана – като бариера помежду ни.