– Другите също се върнаха – уведоми ме. – Казах им да закарат всичко пред вратата за товарене на гаража. Ще събереш ли децата, за да помогнат да вкараме нещата вътре? Аз ще отида да срежа веригата, за да можем да отворим скапаната врата...
– Коул! – извиках аз рязко, когато той тръгна да се отдалечава.
Той се спря и обърна леко глава.
– Съжалявам, съкровище. Търсят агентите, но и те не знаят нищо засега. Лиъм явно се е свързал с Хари зад гърба ми, защото той ми се обади тази сутрин, уведомявайки ме, че ще поразпита. Той е бивш тюлен и все още има доста приятели в различни поделения на военните и правителството.
Споменаването на втория му баща ме подсети за спомена, който бях видяла в ума на Коул, и болката в мен се размърда. Мъжът от спомена му – биологичният му баща, – който се усмихваше надолу към майка му по начин...
– Добре – казах тихо аз. – Благодаря ти за опита.
Той въздъхна шумно и се принуди да вдигне рамене.
– Ти... добре ли си?
– Да – отвърнах аз. – Нека да ида да извикам и останалите. Ще се видим долу.
Студеният нощен въздух изпълваше склада със свеж, чист аромат, който ни достигна в тунела. Вратата от другата страна вече беше отворена и ни очакваше. Но в мига, в който преминах в склада, се спрях намясто.
Цялото пространство изглеждаше така, сякаш накрая го бяха мили часове наред с пароструйка. Всъщност те не бяха успели да махнат боклуците от сградата – това можеше да предизвика нежелано внимание, – но някак си бяха съумели да подредят всичко заедно, използвайки четирите стени като рамка на пъзела. Наредили бяха всички стелажи, бяха направили нови рафтове от счупените легла и бяха създали работилница с инструментите, които бяха намерили. Подемникът и шасито все още бяха в центъра на огромното пространство, но изглеждаха така, сякаш са част от цялостната композиция. Някой поне му бе сложил гуми.
Два големи джипа и един бял ван се бяха изкачили по рампата за разтоварване и бяха паркирали вътре. Изтичах към Лиъм и Вида, които използваха способностите си, за да вдигат кашоните от багажнците и да ги оставят настрани.
Щом ги наближих, Лиъм погледна нагоре с добре познатата усмивка върху лицето си. Той махна на групата, която идваше зад мен.
– Редим нещата по видове. Оставяйте компютрите и електрониката ето там... – От един от Зелените се изтръгна действителна въздишка на блаженство, която го накара да се подсмихне. – Храната и водата се слагат там. Има и няколко чувала с дрехи и чаршафи... Не! Не. Оставете нещата от белия ван. – Извика той, докато изтичваше натам, за да затвори вратата. – Това е... Коул ще се погрижи за тези...
Което означаваше, поне според мен, че това бяха оръжия за прибиране.
Изражението на Вида бе... празно. По лицето ù дори не се разнесе и изблик на раздразнение, когато Дунди я обсипа със серия от безкрайни въпроси. Дори не съм сигурна дали тя осъзнаваше какво прави. Виждах толкова силно доловимото вцепенение, което я бе изключило от всичко.
Зу дойде и застана до мен, а тъмните ù очи срещнха моите и зададоха безмълвен въпрос. Исках да ù кажа да не се притсенява за това, че започвах да схващам, че колкото по-тежко ставаше на сърцето ти, толкова по-силен трябваше да станеш и ти, за да можеш да продължиш да го носиш. Но истината беше, че дори бях готова да рискувам да получа юмрук в лицето, но да отида и да прегърна Вида. Така и сторих.
А тя ми го позволи.
Ръцете ù останаха долу покрай тялото ù, арестувани там от здравата ми прегръдка. Бавно те се вдигнаха и се притиснаха към гърба ми. Долавях аромата на прах и на сол от океанска вода върху кожата ù, който се смесваше с изгорелите газове от колите, и си казах, че трябваше да се сетя и да изявя желание да отида вместо нея днес, за да можеше тя да си почине.
– Ние ще си я върнем със сигурност! – яростно заяви Вида. – Готова съм, ако трябва да изгоря и дома на Грей. А ако тя не е добре, направо ще му изтръгна сърцето и ще го изям.
Аз кимнах.
– Не трябва да ядеш сурово месо – намеси се Дунди някъде край нас. – В него може да има патогени...
И двете се обърнахме бавно към него. Той свали на земята кашона с компютъра, който носеше, и се дръпна назад.
– Канадците са успели да преминат, нали? – Сенатор Круз огледа подреждането, разхождайки се между купчините.
– А те какво ще искат в замяна за всичко това? – попита едно от децата.
– Не се притеснявайте за това – отвърна сенатор Круз. – Репарациите все още са някъде далеч в бъдещето. Това е нещо, което се нарича услуга. О... Не са ли осигурили бензин?
– Изпратили са цистерна – осведоми я Лиъм. – Скрихме я зад сградата, тъй като не може да мине през тукашната товарна врата. А и освен това не смятам, че е особено удачно да имаме тон експлозивен материал тук вътре.