– Тогава ще проследим следата им – информира го Вида. – Макар че съм готова да заложа сто долара, че самодоволните копелета се чувстват толкова непобедими и в безопасност, че едва ли са се оттеглили. Още са си там – залагам сто долара!
Аз се обърнах към Коул.
– Ако някой ще му носи храна, това ще трябва да си ти. Мога да ти гарантирам, че той известно време въобще няма да иска да види лицето ми.
Коул остана заинтригуван, но в крайна сметка само поклати глава.
– Не! Имаме нужда от теб тук. Ако не заради това, тогава за да ръководиш нападението над лагера.
– Това ще е само няколко дни – запротестирах аз.
– Не! И говоря сериозно.
Другите се размърдаха от неудобство, докато двамата с Коул се измервахме с погледи.
– Бих предложил да съм аз, но обещах на останалите да започна да организирам издирването на племената – каза Лиъм, прокарвайки ръка назад през рошавата си коса. – Искам лично аз да се опитам да открия групата на Оливия. Мисля, че имам идея къде точно са те.
– Наистина ли? – попитах аз. Оливия, Брет и всички останали деца, които бяхме срещнали в Нашвил, имаха известна каленост в битките. Щяха да бъдат незаменими, ако изберяха да ни помогнат.
Дунди поизпъна тъничкото си яке и го закопча догоре със стряскаща убедителност.
– Аз ще ида с Вида.
Последва миг на пълно и всеобхватно мълчание.
– Ъъ, не благодаря – отвърна Вида. – Почти съм сигурна, че ще ми е от по-голяма помощ да взема кърпа за подсушаване на чинии.
– Все още имам документа, удостоверяващ, че съм преследвач. Трябва само да спрем някъде, за да си извадя нова книжка – каза той повече на нея, отколкото на нас.
– Ти? Ти си бил преследвач? – Коул започна да се смее, но изведнъж се усети, че ние мълчим. – Еха, еми супер тогава. Защо не. Продължавай!
– Имам достъп до мрежата им и до GPS системата, така че ще успеем да стоим настрана от тях. – Дунди се завъртя към Вида. – Освен това, майната ти! Ти може и да си невидима и да можеш да проникнеш в сградата им и да изведеш жената, но аз пък мога да се погрижа да стигнем дотам и да се върнем в безопасност. Вършил съм това с месеци. Никой не ме е загледал втори път, дори и тези от отряд „Пси“.
– Може би защото грозното ти лице, приличащо на задник, е успявало да ги заслепи още от пръв поглед – измънка тя.
– Сериозно ли? Подигравки, свързани с грозота? – изсъска той. – Не ми казвай, че арсеналът ти от мъдрости се е изчерпал.
Лиъм застана между тях и ги блокира така, че да не се виждат, но въпреки това те продължиха да изстрелват думи един към друг, мърморейки под носа си.
– Слушай, Вида, за мен ще е радост да се съглася на размяната, която желаеш, но шансовете ти да имаш късмет с тази мисия не са особено големи, хлапе – изтъкна Коул. – Не искам дори да започвам да предсказвам какво ще се случи, ако те хванат. Какво въобще ще им кажеш?
– Ще кажа, че ми е писнало до смърт от това колко страхливи са всички тук и че съм била готова да поема истински риск, предвид очакваната огромна награда – каза тя остро. – „Наградата“ в техните умове трябва да бъде желанието ми да стана техен член.
– Това е доста приемливо – прецених аз.
За Вида най-важното не беше да си осигурим лечението. Нейната „инвестиция“ беше преди всичко във факта, че това ù отваряше пътя към връщането на Кейт обратно. Искаше ми се и аз да имам нейната увереност. Искаше ми се и аз да можех да повярвам, че те щяха да я оставят жива достатъчно дълго, че това да има значение, но какъв беше смисълът от това? Доста по-лесно беше да почувстваш скованата рамка на сигурността, отколкото да живееш по горящия ръб на надеждата.
– Добре, Вида. Добре! Можеш да отидеш, но само ако вземеш Пресльо Преследвача със себе си. Ненужните рискове не са сред опциите. Разбираш ли?
На косъм бях да му кажа, че те двамата разполагаха с доста противостоящи едно на друго определения за „ненужни рискове“, но успях да задържа устата си затворена. Не ми хареса идеята който и да е от двамата да е извън полезрението ми толкова дълго, да не говорим за онова, което можеше да им се случи по време на пътуването. Но ако щяхме да поемаме голям риск, то трябваше да е за нещо подобно.
– Приемам – съгласи се Вида. – Ако си мислиш, че ще прецакам шанса си да върна Кейт обратно при нас, значи, пушиш от добрата трева.
– Скъпа, би ми се искало...
Коул, Лиъм и аз работехме безмълвно, докато вкарвахме по една касетка с оръжия. Най-сетне и аз бях благодарна за неловкото мълчание. Независимо от това колко непоносимо беше напрежението, още една караница щеше да е безкрайно по-зле. В един момент, когато се бях навела, за да взема някаква пушка и да я кача горе върху съответната стойка в шкафа за оръжия, суитшъртът ми се бе вдигнал. Лиъм се пресегна и бутна плата надолу. Той не коментира нищо за синината отстрани на врата ми, а само оправи яката ми и се обърна настрани. Когато свършихме, той пръв си тръгна от стаята, изчезна през двойната врата и се насочи – ако трябваше да се досетя – обратно към гаража.