Последвах пътя, по който той пое, спирайки, за да проверя първо нашата спалня. Повечето от децата си бяха легнали да спят, но вратата към нашата стая беше отворена. Вътре бе само Дунди, който бе заспал на леглото с всички лампи, светещи около него, и с книга, лежаща върху гърдите му. Аз се усмихнах и се пресегнах към ключа на лампата, но в този момент забелязах цветната малка кутия върху леглото на Вида.
Отне ми не повече от трийсет секунди, за да разбера къде бе отишла. Горният капак на кутията за боя за коса беше скъсан, което можеше да означава само едно нещо.
Вентилацията в баните и без това беше зле, поради което държахме и двете врати частично открехнати, за да попречим вътре всички да се усещат като в Юга по време на късно лято. Пa`рата на моменти беше достатъчно плътна, че да се почувствам замаяна.
– Всичко е наред, знаеш ли... – нареждаше Вида. – Но Зи, това е наистина смотан начин да живееш.
Спрях се пред вратата – едната ми ръка бе облегната на нея, докато се навеждах напред, за да хвана монолога ù.
– Да, ама това не те ли притеснява? – продължи тя. – Няма ли неща, които да са достатъчно важни, че да ги кажеш. Знам, че можеш да ги напишеш. Не ме разбирай погрешно, но как ще успееш някога да свалиш цялата тази гадост от гърдите си, ако не можеш да поговориш за нея? Искам да кажа: слушай, Зу, знаеш, че те усещам, но единственият човек, който бива нараняван от това мълчание, си ти самата. Не им давай тази власт. Не им позволявай да те хванат в капана, в който не продумваш нищо. Има хора, които си заслужава да си спомняш, за които си струва да говориш. Ти самата си важна. Ти заслужаваш да говориш, а хората трябва да млъкнат, за да те слушат. Ти си по-умна от деветдесет процента от населението ни.
Затворих очи и се дръпнах назад, за да се подпра на стената.
– О, момиче! И мен ме хваща страх – увери я Вида. – Аз винаги се страхувам малко, когато тръгна на Операция. Не треперя така, че чак да нацапам панталоните си, но се притеснявам от това, което би могло да се случи на другите, ако аз се издъня или не ги покрия достатъчно добре. Нашата приятелка Руу ми дължи обратно около пет години от живота ми. – Тя спря, вероятно изчаквайки Зу да напише нещо. – Трябва обаче да знаеш, че страхът е безполезен. Той те спира точно тогава, когато трябва да се движиш най-много. И съществува единствено и само в главата ти. Може да се мразиш заради това, че те е страх, но това е отново допускането му да контролира живота ти. Не ти ли писна от едно и също нещо? Това нещо ще продължи да те дърпа надолу.
Последва още една пауза – достатъчно дълга, така че и аз пак да открехна вратата.
– Хора влизат и излизат от живота ни през цялото време – каза Вида със сериозен глас. – Те могат и да ти обещаят, че след малко ще се приберат, но може повече никога да не ги видиш. Тук имаме добър отбор и знаеш ли защо сме толкова силни? Защото ние сме решили да сме такива. Ние го правим такъв. Сестра ми не беше като родителите ти, но и тя ме изостави. Кучката предаде местонахождението ми, за да вземе награда, но аз няма да я оставя да победи. Няма да ù подаря удоволствието да ме накара да нямам никога вече доверие на когото и да е. Тя не ме избра и сега аз си избирам съвсем различно семейство.
Почаках, докато Вида започна отново да си мънка някаква песен, преди да се промъкна вътре.
– Ей, момиче, какво става? – Тя погледна към мен.
Този път миризмата като от белина не идваше от препаратите за чистене, които ползвахме, за да търкаме душовете, а от плътния крем, който Вида бе разресала през късата си коса. На раменете си имаше някакъв стар мизерен пешкир, който трябваше да спре течността, преди да нацапа спортния ù сутиен. За миг не можех да видя нищо друго освен белега върху раменете ù от изгарянията, които бе получила в Нашвил, докато се бе борила с Мейсън. Стомахът ми се преобърна.
Зу беше кацнала върху един шкаф до нея и люлееше краката си напред-назад, а белите ù чорапи подскачаха нагоре и надолу във въздуха. Тя вдигна две различни кутии в ръцете си, така че и аз да ги видя – една синя и една червена, – а след това направи знак към Вида.