– Накарах Момчето Скаутче да спре на връщане от Орегон – обясни Вида, махайки кърпата от раменете си и увивайки я около много по-малките рамене на Зу. – Много се радвам, че го направих. Трябваше да си намажа бойната боя, преди да вляза утре в битка.
Погледнах я в огледалото.
– Супер. Внимателно планираната ми и разумно преценена разузнавателна мисия. – Вида повдигна едната си вежда. – Сигурна ли си, че аз и ти не можем просто да се измъкнем тази вечер?
– Дунди е полезен – напомних ù аз. – Моля те, гледай да не го убиеш!
– Да, да. Ще видим. Искам само да кажа, че злополуки се случват.
Още преди да съм реагирала, тя използва пръстите си, покрити с ръкавици, за да вземе част от сместа от чашата, в която я бе разбъркала, и направи тънка ивица в косата на Зу.
– Ъъ... – умът ми се изпразни, когато си представих бързо как Лиъм, или дори още по-зле: Дунди ще реагират на това развитие.
Зу погледна назад към огледалото и направи нетърпелив жест, който сякаш казваше: „Още!“. Вида поклати глава.
– Започни с това и нека да видим дали то ще ти хареса. Реши ли какъв да е цветът?
– Тя ще иска да е розов – отвърнах аз. Зу се обърна отново, за да надзърне към Вида, а очите ù се бяха разширили от възможността, която виждаше пред себе си.
Вида наведе глава настрани и стрелна поглед към двете кутии.
– Мога да се опитам да смеся отделна част, като използвам малко по-малко от червената боя, отколкото нормално слагам. Може и да не сработи, но си струва да пробвам.
Зу закима енергично и ми отправи огромна усмивка.
– Чарленцето ще ме убие – изпя Вида и се облегна назад на шкафа. – Но на нас не ни пука какво мислят момчетата, нали така, приятелко?
Аз се изсмях леко стреснато.
– Чарленцето?
– Ами, все пак нали името му е Чарлс? – попита Вида бързо, гледайки към мен в отражението ми в огледалото. – Та да не би Дунди да е по-добре?
– Напълно си права – признах аз. – Ами... ще ви оставя да се оправяте...
– Накъде си се разбързала, дружке? – попита Вида, докато се наместваше на шкафа до Зу. – Постой малко. Напоследък не успяваме да те видим много често.
Поколебах се, тъй като знаех, че все още трябваше да открия Лиъм, но как можех да откажа, когато за пръв път от дни Зу приличаше най-после на себе си. Когато и на мен те ми бяха липсвали.
– Добре – казах и се пресегнах за купата с боя. – Да видим дали ще можем да ти докараме перфектния розов цвят...
Тринайсета глава
След като полежах будна три часа в тъмнината, броейки се с хърканията на Дунди и очаквайки Лиъм да се върне, най-накрая се избутах нагоре от твърдия матрак и се отправих към коридора. Нямаше да го притеснявам, но просто... трябваше да съм сигурна, че той е там, където си мислех, че е.
Музиката, която се носеше от гаража, отеквайки в тунела, беше доста добър знак, че бях на верен път. Rolling Stones. Мик Джагър напяваше тихо за диви коне, а обещанието в гласа му ме спря точно пред вратата.
Сетих се за диска, който той бе донесъл за мен, за бележката, която все още беше скрита у него, и се почувствах раздвоена между нуждата да вляза и тази да се върна обратно в спалнята, да се пъхна под одеялото и да изчезна.
Още няколко деца се мотаеха из помещенията. Едно работеше на масата, поставена по протежение на отсрещната стена, а гърбът му криеше това, което в действителност правеше. Другите играеха карти на одеяло, което бяха разпънали на пода. Стана ми доста странно, че бяха тук, долу, вместо да използват столовете и масите в голямата стая горе, където най-вероятно бе поне седем градуса по-топло.
Пристъпих напред и обвих с ръце гърдите си, за да се помъча да се сгрея малко. Усетих лепнещо подръпване долу в обувките си. Погледнах към земята и веднага отскочих настрани. Голям, бял полумесец. Някой явно го беше боядисал тук по-рано вечерта.
Лиъм беше обърнат с гръб към мен. Навел се беше и майстореше нещо по мотора, който бе намерил. Сивият ореол от мръсотия, с който бе обгърнат, вече бе почистен, а сребристите части и черното табло блестяха в резултат на грижите му. Изглеждаше така, сякаш току-що го бе докарал вкъщи от магазина.
Изведнъж той се изправи и се пресегна за парче дунапрен, с което започна да обвива седалката на мотора, за да покрие цепнатините в кожата.
– Много ми харесва как сте променили мястото! – Наложи се да надвикам Мик Джагър, за да бъда чута. Радиото беше на трийсетина сантиметра от краката ми и някак си придобих усещането, че нямах правото да го изключа. Човек слушаше музика толкова високо само ако искаше да удави всеки и всичко, позволявайки на ритъма и звука от инструментите да го обгърнат като щит.