Лиъм се завъртя назад стреснато. Бялата му риза беше напръскана с масло и прах. Освен това – очевидно без дори въобще да го усети – беше съумял да намаже част от тях и върху челото и бузата си. Направо бе обезоръжаващо колко добре изглеждаше, колко много ми се искаше да отида право при него, да хвана лицето му между ръцете си и да го целувам, целувам и целувам, докато усмивката, изразяваща безгрижие, се завърнеше на устните му. Това ме подтикна да забравя онова, което се бе случило между началото на всичко това и настоящия миг. Умът ми все още бе съсредоточен върху спуканите гуми и Beach Boys, когато той каза:
– Какво има?
– Нищо – успях да измънкам. – Просто... Притесних се, когато не се прибра да легнеш. Исках само...
– Да провериш дали не съм избягал ли? Наистина ли? – Той започна да се обръща обратно към мотора си, но спря по средата и притисна ръка към челото си. – О, по дяволите! Постъпвал съм така, нали? Това не беше ли... в Нашвил, нали?
Малкият балон от щастливи спомени се спука около мен.
– Беше в Оклахома, в националния парк.
– Да, да. Това ми е последната замъглена част. Точно преди ти... – Той размаха ръка из въздуха. – Съжалявам. Имаме нужда от часовник тук.
Очите ми се преместиха върху профила му, върху линията на челюстта му и си помислих със смазваща увереност, че аз вече не съм желана тук.
– Ами, добре – казах, като насилих гласа си да прозвучи ужасяващо весело. – Добре... Ами аз просто ще взема... да си ходя...
Щом най-сетне смогнах да изкарам думите, гърлото ми вече ме болеше, а и имах чувството, че те нямаха никакъв смисъл. „Глупаво! Доста глупаво!“ Не бях ли аз тази, която настояваше за малко разстояние? Аз не бях пожелала да говоря с него за нещата и сега сякаш бях забравила как изобщо да започна разговор.
Направих стъпка настрани, когато музиката изведнъж затихна, а той извика:
– Мисля си да го кръстя Красивата Рита. Какво ще кажеш?
Въпреки всичко усетих как се усмихвам.
– Като в песента на Beatles ли?
Той се бе облегнал на седалката на мотора, краката му бяха изпънати напред, а ръцете му бяха кръстосани пред гърдите му. Отбелязах малка поправка наум – това беше най-красивото нещо, което някога бях виждала. За пръв път от месеци насам Лиъм най-после изглеждаше като себе си – от дивия си вид в стила на: постоянно-прокарвам-ръцете-през-косата-си до начина, по който дънките му стояха ниско върху хълбоците му.
– Става, нали? – каза той и ми хвърли възможно най-малката, но пък най-сладка усмивчица.
– Рита не събираше ли пари за паркинг? – попитах аз, връщайки се обратно към него, докато сърцето в гърдите ми туптеше. Той ме наблюдаваше толкова напрегнато, че почти се спънах в собствените си недодялани крака. Топлината, която извираше от сърцевината ми, заплашваше да се запали, щом ръцете му се протегнаха напред, с длани, обърнати нагоре... към мен.
Влязох в оградения от тях кръг и се облегнах на рамото му.
– Да – отвърна тихо той, – но тя е толкова красива.
Ръцете ми се приплъзнаха нагоре по гърба му. Почувствах се така успокоена, че и той бе точно толкова горещ на допир, колкото и аз. Исках да го попитам за пътуването на север, за това какви бяха хората, с които се бе свързал, но ми се стори достатъчно просто да ме задържи до себе си, да го усещам как целува косата ми, бузата ми.
Наведох се назад, поглеждайки към лицето му. Едната от ръцете му се помръдна и се вмъкна в задния джоб на дънките ми. Той все още ме наблюдаваше, когато се протегнах нагоре и се опитах да изтрия с палец част от маслото, което бе попаднало върху лицето му.
– По дяволите! – каза той, смеейки се. – Колко съм омацан в момента?
„Перфектен си.“ Пръстите и очите ми се спуснаха надолу към избледнелия белег в десния ъгъл на устата му и тогава долових натиска на нещо мрачно и настоятелно, което притискаше задната част на ума ми.
– Откъде ти е този белег? – попитах аз. Исках само да го чуя от него, да си потвърдя онова, което бях зърнала заключено в ума на Коул. – Така и не съм те питала.
– Много добре, че не си – каза той и се пресегна, за да хване ръката ми и да я задържи в своята. – Не е свързан с някоя забавна история. Имам го, откакто се помня. Коул ми каза, че съм го получил, когато той ме е бутнал от леглото си.
Затворих очи и издишах тихо. И когато той ме целуна, му позволих да изгони истината настрани.
– Коул ми каза, че си се обадил на Хари, за да ви помогне да откриете къде са отвели Кейт – додадох аз. – Благодаря ти! Много ти благодаря. Знам, че се опитваш да ги държиш настрани от това.