— Тъкмо се преобличах за чай, когато прислужницата ми се втурна в стаята. Един от градинарите току-що открил…
Гласът й заглъхна. Поаро стисна ръката й съчувствено.
— Разбирам. Достатъчно. Видяхте ли се със съпруга си онзи следобед?
— Не го видях след обяда. Ходих до селото за няколко пощенски марки и знаех, че обикаля имотите.
— Да стреля по гаргите, може би?
— Да, обикновено взима малката си пушка. Чух един или два изстрела някъде далеч.
— Къде е тази малка пушка в момента?
— Във всекидневната, мисля.
Тя ни поведе навън от вестибюла, намери и подаде малкото оръжие на Поаро, който го разгледа с любопитство.
— Както виждам, изстреляни са два патрона — отбеляза той и я върна. — А сега, мадам, ако мога да видя… — Той замълча тактично.
— Прислужницата ще ви заведе — промърмори тя, обръщайки глава настрани.
Прислужницата поведе Поаро нагоре по стълбите. Аз останах с прекрасната и нещастна дама. Беше трудно да реша дали да я заговоря, или да запазя мълчание. Опитах се да споделя едно-две впечатления, на които тя отговори вяло. След няколко минути Поаро се върна.
— Благодаря ви за любезността, мадам. Наистина смятам, че повече не бива да бъдете безпокоена по този въпрос. Между другото, знаете ли нещо за финансовото състояние на съпруга ви?
Тя поклати с глава.
— Абсолютно нищо. Аз съм невежа, що се отнася до деловите работи.
— Разбирам. Значи с нищо не можете да ни подскажете защо съпругът ви внезапно е решил да застрахова живота си? Не го е правил преди, доколкото разбрах.
— Бяхме женени малко повече от година. Беше си втълпил, че няма да живее дълго, и затова направи застраховка. Измъчваше го силно предчувствие, че ще умре. Тогава разбрах, че вече е имал един кръвоизлив. Знаеше, че следващият може да се окаже фатален. Опитах се да разсея тези негови мрачни страхове, но без успех. И в крайна сметка той се оказа напълно прав.
Със сълзи на очи, но с достойнство, тя ни изпрати до вратата. Поаро направи характерния си жест, докато вървяхме по пътя.
— Е, добре, това е всичко! Обратно към Лондон, приятелю. Изглежда, от този храст няма да изскочи заек. И все още…
— Все още какво?
— Едно малко несъответствие. Само това! Усети ли го? Не успя ли? Така или иначе, животът е пълен с несъответствия. Със сигурност човекът не е отнел сам живота си. Не съществува отрова, от която устата му да се напълни с кръв. Не, не! Ще трябва да се примиря с факта, че тук всичко е ясно и извън подозрение… Но кой е този?
Висок млад мъж вървеше по пътя срещу нас. Подмина ни, без да поздрави, но забелязах, че не изглеждаше болен. Лицето му беше слабо, със силен бронзов загар, което говореше за живот в тропически климат. Един градинар, който метеше листата, беше спрял за момент работата си и Поаро изтича бързо при него.
— Моля ви, кажете ми кой е този джентълмен? Познавате ли го?
— Не си спомням името му, въпреки че го чух. Миналата седмица остана за една нощ в имението. Май беше във вторник.
— Бързо, приятелю, да го последваме!
Ние забързахме по шосето след отдалечаващия се мъж. Зърнахме облечена в черно фигура на страничната тераса на къщата. Нашият „обект“ се отклони от пътя, ние също и така станахме свидетели на срещата им.
Госпожа Малтравърс се олюляваше, а лицето й беше пребледняло като платно.
— Ти! — каза задъхано тя. — Мислех, че плаваш вече към Източна Африка?
— Получих няколко новини от адвокатите ми, които ме задържаха — обясни младият мъж. — Чичо ми в Шотландия почина неочаквано и ми остави малко пари. И поради създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да отложа пътуването си. След това прочетох във вестника тъжната вест и дойдох да видя дали има нещо, с което мога да помогна. Предполагам, че имаш нужда от някого да наглежда нещата за известно време.
В този момент ни видяха. Поаро пристъпи напред и с много извинения обясни, че е забравил бастунчето си в дневната. Доста неохотно, поне така ми се стори, госпожа Малтравърс ги представи един на друг.
— Мосю Поаро, капитан Блек.
Минаха няколко минути в бъбрене, от което Поаро разбра, че капитан Блек е отседнал в странноприемницата „Котвата“. Бастунчето не беше намерено (което не ме изненада). Приятелят ми изрече още няколко извинения и ние си тръгнахме.
Върнахме се бързо в селото и Поаро ме поведе направо към странноприемницата.