Поаро раздвои вниманието си между нейните движения и големия старомоден часовник, който държеше в ръката си.
— Още един път, мадмоазел, моля те.
В края на второто изпълнение той отбеляза нещо в бележника си и прибра часовника в джоба си.
— Благодаря, мадмоазел, и на вас, мосю, за съдействието — поклони се той на инспектора.
Инспекторът сякаш се развесели от тази приповдигната учтивост. Селестин напусна стаята, обляна в сълзи, в компанията на жената и полицая.
След това инспекторът се извини набързо на госпожа Опълсън и се зае да претърсва стаята. Издърпа чекмеджетата, отвори шкафовете, обърна леглото и започна да почуква по пода. Господин Опълсън го гледаше скептично.
— Наистина ли смятате, че ще ги откриете?
— Да, сър, съвсем ясно е. Не е имала време да ги изнесе от стаята. Бързото откриване на кражбата от госпожата е объркало нейните планове. Да, те със сигурност са тук. Една от двете трябва да ги е скрила, но е доста необичайно камериерката да го е сторила.
— Повече от необичайно, невъзможно! — обади се тихо Поаро.
— А? — Инспекторът зяпна.
Приятелят ми скромно се усмихна.
— Ще ви демонстрирам. Хейстингс, добри ми приятелю, вземи часовника ми… внимателно. Той е семейна реликва! Измерих точно времето за действията на мадмоазел. Първото й отсъствие от стаята е било за дванайсет секунди, а второто — за петнайсет. А сега наблюдавайте действията ми. Мадам беше така любезна да ми даде ключа от кутията за бижута, за което й благодаря. А Хейстингс ще има любезността да каже: „Тръгвай!“
— Тръгвай! — казах аз.
С невероятна бързина Поаро рязко издърпа чекмеджето от тоалетната масичка, извади кутията за бижута, вкара ключа в ключалката, отвори кутията, избра някакво бижу, затвори и заключи кутията, върна я в чекмеджето и го прибра. Движенията му бяха светкавични.
— Е, mon ami? — попита ме задъхано той.
— Четирийсет и шест секунди — отговорих аз.
— Виждате ли? — Той се огледа. — Не е имало време камериерката дори да вземе огърлицата, а камо ли да я скрие.
— Тогава всичко се прехвърля върху прислужницата — каза инспекторът със задоволство и отново започна да претърсва. Премина в стаята на прислужницата.
Поаро беше свил замислено вежди. Внезапно зададе въпрос на господин Опълсън:
— Тази огърлица… без съмнение е била застрахована?
Опълсън изглеждаше леко изненадан от въпроса.
— Да — отвърна колебливо. — Точно така.
— Но какво означава това? — намеси се госпожа Опълсън със сълзи на очи. — Това си е моята огърлица! Тя беше уникат. Никакви пари не могат да я заменят.
— Разбирам, мадам — каза утешително Поаро. — Чудесно ви разбирам. За една жена чувствата са всичко, не е ли така? Но, мосю, човек, който не притежава толкова силна чувствителност, без съмнение ще намери лека утеха в парите.
— Разбира се, разбира се — промърмори доста несигурно съпругът. — Но все пак…
Прекъсна го вик на триумф, нададен от инспектора. Той влезе, подрънквайки с нещо в ръката си.
Госпожа Опълсън извика и скочи от стола. Беше се преобразила.
— О! О! Моята огърлица!
Притисна я към гърдите си с две ръце. Ние се скупчихме около нея.
— Къде беше? — попита Опълсън.
— В леглото на прислужницата. Между пружините на матрака. Трябва да я е откраднала и скрила, преди камериерката да се е появила.
— Позволявате ли ми, мадам? — каза мило Поаро. Той взе огърлицата от ръката й и я разгледа внимателно, след това я върна с поклон.
— Страхувам се, мадам, че ще трябва да ни я предоставите за известно време — каза инспекторът. — Ще ни трябва за обвинението. Но ще ви я върнем възможно най-скоро.
Господин Опълсън се намръщи.
— Необходимо ли е?
— Боя се, че да, сър. Чиста формалност.
— О, позволи им да я вземат, Ед! — възкликна жена му. — Ще се чувствам по-сигурна, ако я вземат. Не бих мигнала от мисълта, че някой може да се опита отново да я открадне. Това проклето момиче! Никога повече не бих й се доверила.
— Скъпа моя, не го взимай толкова навътре.
Усетих лек натиск върху ръката си. Беше Поаро.
— Ще си тръгваме ли, приятелю? Мисля, че повече нямат нужда от нас.
Когато се озовахме навън обаче, той се поколеба и след това за голяма моя изненада отбеляза:
— Много бих искал да видя съседната стая.
Вратата не беше заключена и ние влязохме. Стаята се оказа голяма и двойна и не беше заета. Мебелите бяха доста прашни и моят проницателен приятел направи характерната си гримаса, като посочи с пръст правоъгълна следа върху масата до прозореца.