— Mes amis, да тръгваме!
Обърнах се. Приятелят ми се беше преобразил. Очите му блестяха от вълнение, а гръдният му кош се беше издул до краен предел.
— Какъв глупак съм бил, приятели! Но най-накрая пред очите ми е ясно.
Майор Норман бързо тръгна към вратата.
— Ще поръчам колата.
— Няма нужда. Няма да я използвам. Слава богу, вятърът утихна.
— Искате да кажете, че ще ходите пеша ли, сър?
— Не, мой млади приятелю. Не съм Свети Петър. Предпочитам да прекося морето с кораб.
— Да прекосите морето ли?
— Да. Който иска да използва логиката като метод, трябва да започне от началото. А тази история започва в Англия. Следователно се връщаме в Англия.
В три часа отново стояхме на перона на Черинг Крос. Поаро оставаше глух за всичките ни възражения, като повтаряше отново и отново, че да се започне от началото, съвсем не означава загуба на време, а е единственият верен път. Докато пътувахме обратно, той беше поговорил тихо с Норман, който пък от своя страна, беше изпратил от Дувър куп телеграми.
Благодарение на специалните пропуски, които Норман показваше, изминахме разстоянието за рекордно кратко време. Голяма полицейска кола с няколко цивилни ни чакаше в Лондон и единият от тях подаде на приятеля ми напечатан на пишеща машина лист хартия. На въпросителния ми поглед Поаро отговори:
— Списък на болниците в определен радиус западно от Лондон. Телеграфирах за това от Дувър.
Бързо профучахме по лондонските улици. Преминахме Бат Роуд, пресякохме Хемърсмит, Чизик и Брентфорд. Започнах да разбирам каква е целта ни. През Уинзор към Аскът. Сърцето ми се разтуптя. В Аскът живееше една от лелите на Даниълс. Значи него преследвахме, а не О’Мърфи.
Спряхме точно пред портата на спретната вила. Поаро скочи и позвъни. Видях как гримаса на объркване помрачи сияещото му лице. Ясно, че не беше доволен. Отговориха на звъненето. Въведоха го вътре. След няколко минути той отново се появи, качи се в колата и рязко тръсна глава. Надеждите ми започнаха да гаснат. Беше вече 16.30. Дори да откриеше някакви доказателства за вината на Даниълс, каква полза, ако не можеше да изтръгне от някого точното място във франция, където укриваха министър-председателя.
Непрекъснато спирахме по пътя обратно към Лондон. Многократно се отбивахме от шосето и от време на време спирахме пред някоя малка сграда и никак не ми беше трудно да се досетя, че това са местни болници. Поаро оставаше само по няколко минути вътре, но след всяко спиране лъчезарната му увереност все повече се възвръщаше. Прошепна нещо на Норман, на което той отговори:
— Ако завиете наляво, ще ги видите да чакат край моста.
Завихме по страничен път и в припадащия мрак различих втора кола, която чакаше встрани от пътя. Вътре имаше двама цивилни. Поаро слезе, поговори с тях, след което потеглихме в северна посока, а втората кола ни следваше отблизо.
Пътувахме известно време, като целта ни очевидно бяха северните покрайнини на Лондон. Най-накрая спряхме пред висока сграда, разположена навътре от пътя сред двор.
Ние с Норман останахме в колата. Поаро и един от детективите се приближиха до вратата и позвъниха. Спретната прислужничка отвори. Заговори детективът:
— Аз съм от полицията и имам заповед за обиск на тази къща.
Момичето тихо извика и в преддверието се появи висока хубава жена на средна възраст.
— Затвори, Едит. Това сигурно са крадци.
Но Поаро бързо подпря вратата с крак и в същия миг наду свирка. Другите детективи се спуснаха и нахълтаха в къщата, като затвориха вратата зад себе си.
Проклинайки принудителното си бездействие, ние с Норман чакахме близо пет минути. Най-накрая вратата се отвори и детективите излязоха, заобиколили трима задържани — една жена и двама мъже. Жената и единия от мъжете настаниха във втората кола. Вторият мъж беше настанен в нашата от самия Поаро.
— Трябва да отида с другите, приятелю. Но много внимавайте с този джентълмен. Не го познавате, нали? Eh bien, нека ви го представя — мосьо О’Мърфи!
О’Мърфи! Зяпнах от учудване. В този миг потеглихме. Човекът беше без белезници, но не можех да допусна, че ще се опита да избяга. Стоеше като замаян, с поглед, вперен напред. Ние с Норман не бяхме по-малко замаяни от него.
За мое удивление продължавахме по пътя на север. Значи не се връщахме в Лондон! Съвсем се обърках. Изведнъж, когато колата намали, познах, че сме близо до летище „Хендън“. Веднага разбрах идеята на Поаро. Той имаше намерение да стигне до франция със самолет.