— А истинският министър-председател?
— Заедно с О’Мърфи е откаран направо в дома на госпожа Евърард в Хемпстед, така наречената леля на Даниълс. В действителност тя е фрау Берта Ебентал и полицията я търси от известно време. Един малък ценен подарък, който им правя, да не говорим за Даниълс. О, планът му е бил хитър, но той не е взел предвид интелигентността на Еркюл Поаро!
Смятам, че приятелят ми заслужи да му бъде простена моментната суетност.
— Кога за първи път започнахте да подозирате истината?
— Когато заработих по верния начин — отвътре! Тази история със стрелбата като че нямаше връзка с покушението, но когато научих, че в резултат на това министър-председателят е заминал с превързана глава, започнах да разбирам. А когато посетих местните болници между Уинзор и Лондон и открих, че никой, който отговаря на описанието ми, не е бил превързван същата сутрин, бях вече сигурен. Останалото беше детска игра за ум като моя!
На следната сутрин Поаро ми показа телеграма, която току-що беше получил. Липсваше адрес на подателя и подпис. Телеграмата гласеше:
„Навреме“
Съшия ден вечерните вестници поместиха информация за конференцията на съюзниците. Особено внимание се обръщаше на вдъхновената реч на господин Дейвид Макадам, направила дълбоко впечатление и изпратена с продължителни аплодисменти.
Изчезването на господин Давънхайм
Двамата с Поаро седяхме до масичката за чай и очаквахме нашия стар приятел инспектор Джап от Скотланд Ярд. Поаро току-що бе приключил с подреждането на чашите и каничките, защото хазяйката ни имаше навика по-скоро да ги тръсва на масичката, отколкото да ги поставя. Той дори духна няколко пъти на металния чайник за запарката и го лъсна с копринената си кърпичка. Чайникът за водата беше сложен на спиртника. В една малка емайлирана купичка до него имаше шоколад, който бе много повече по вкуса на Поаро от чая, който той наричаше „вашата английска отрова“.
Отдолу се чу рязко почукване и след минута в стаята нахълта Джап.
— Надявам се, че не закъснях — каза той, след като ни поздрави. — В интерес на истината се скарах с Милър, онзи, който е натоварен със случая Давънхайм.
Наострих уши. През последните три дни вестниците широко коментираха странното изчезване на Давънхайм, старши партньор в „Давънхайм и Салмън“, добре известна банка. Миналата събота той излязъл от дома си и оттогава никой не го беше виждал. С нетърпение очаквах да чуя интересни подробности от Джап.
— Мислех си, че в днешно време е почти невъзможно човек да „изчезне“ — отбелязах аз.
Поаро премести с два-три милиметра чинийката с хляба и маслото и неочаквано се обади:
— Бъди точен, приятелю. Какво имаш предвид под „изчезване“? За какъв род изчезване говориш?
— Да не би да има класификация и номерация на изчезванията? — засмях се аз.
Джап също се усмихна, а приятелят ми се намръщи.
— Разбира се, че има! Три категории са: първата и най-често срещаната е доброволното изчезване, втората се дължи на така наречената „загуба на паметта“, по-често фалшива, но понякога, много рядко — истинска. А третата — убийството. В този случай трупът може да бъде или да не бъде намерен. И трите ли според теб са невъзможни?
— Така мисля. Можеш да загубиш паметта си, но със сигурност ще се намери някой, който да те познае, особено когато става дума за толкова известна личност като Давънхайм. „Труповете“ не могат да изчезнат току-така. Рано или късно те се намират, скрити на някое запуснато място или захвърлени в някоя шахта. И убийството излиза наяве. Изчезналият служител или избягалият от дома си грешник не могат да се скрият и да се провалят, защото в днешно време съществува телеграф. Не могат да напуснат страната, защото пристанищата, гарите и летищата се наблюдават. А ако се опитат да се укрият тук, всеки, който чете вестниците, ще ги познае по снимките им, публикувани в тях.
— Mon ami, грешиш — отбеляза Поаро. — Не допускаш ли възможността един човек, който е решил да се отърве от някого или, фигуративно казано, да се отърве от себе си, да бъде от онази рядка порода на така наречените методични хора? Той би могъл да впрегне интелигентността и таланта си, за да обмисли с пълни подробности плана си. Тогава не виждам защо да не успее да измами полицията.
— Но предполагам не и вас! — пошегува се Джап и ми намигна. — Не може да ви измами нали, мосю Поаро?