— Трапезарията.
Доктор Хокър тръгна натам. Последвахме го. Когато влязохме в стаята, дъхът ми спря. На кръглата маса в средата на стаята имаше остатъци от вечеря, три от столовете бяха избутани назад, като че ли седящите току-що са станали. В ъгъла, отдясно на камината, имаше голямо писалище, до което имаше човек… или по-скоро мъртвец. Дясната му ръка все още беше върху телефонната слушалка. Той беше паднал върху писалището, очевидно от много силен удар отзад по главата. Не се наложи да търсим дълго оръжието на престъплението. Наблизо беше захвърлена мраморна статуетка. Поставката й бе цялата в кръв.
За по-малко от минута лекарят разгледа трупа и заключи:
— Мъртъв е! Мисля, че е умрял почти веднага. Чудя се как е успял да се обади по телефона. Не бива да го докосваме, преди да дойде полицията.
По предложение на домоуправителя претърсихме апартамента, но не открихме нищо съществено. Разбира се, не очаквахме да намерим убийците скрити вътре, след като са могли спокойно да си тръгнат.
Върнахме се в трапезарията. Поаро не ни придружи при огледа на жилището. Забелязах, че внимателно разглежда масата, и отидох при него. Беше добре полирана махагонова маса. В средата имаше ваза с рози, а около нея — бели дантелени покривчици, закриващи блестящата й повърхност. Имаше купа с плодове, но трите чинийки за десерт не бяха докосвани. Виждаха се и три чашки, в които имаше утайка от кафе. Личеше, че двама души са пили черно кафе, а единият — кафе с мляко. Всички бяха пили червено вино. Гарафата бе наполовина празна. Единият от мъжете беше пушил пура, а другият — две цигари. На масата имаше и отворена сребърна кутия с пури и цигари във формата на костенурка.
Аз отбелязах всички тези факти, но трябваше да си призная, че те с нищо не ми помагаха да си изясня случилото се. Зачудих се какво толкова вижда Поаро, че е така съсредоточен. Запитах го, а той ми отговори:
— Mon ami, изплъзва ти се основното. Търся нещо, което липсва.
— И какво е то?
— Грешка… някоя малка грешка от страна на убиеца.
Той тръгна към кухнята, надникна вътре и поклати глава.
— Мосю — обърна се той към домоуправителя, — бъдете добър да ми обясните по какъв начин се осигурява храната тук?
Домоуправителят пристъпи към една вратичка в стената и каза:
— Вътре е асансьорът за храна. Отива до кухните, които са разположени на последния етаж. Поръчвате по телефона и в желания час блюдата ви се изпращат по асансьора. Мръсните съдове се прибират по същия начин. Както виждате, много е удобно. Не се притеснявате с приготвянето, а в същото време избягвате досадния шум в ресторантите.
Поаро кимна и каза:
— В такъв случай съдовете, които са използвани тази вечер, вече са качени горе. Ще ми позволите ли да отида там?
— Разбира се, след като желаете. Робъртс, момчето от асансьора, ще ви заведе и ще ви представи. Боя се обаче, че няма да намерите нищо, което да ви е от полза. Използват се стотици съдове и горе ги събират заедно.
Поаро настоя и ние се качихме в кухните на последния етаж. Разпитахме мъжа, който е приел поръчката от апартамент 11.
— Поръчката беше от менюто, което предлагаме — обясни ни той. — Беше за трима. Супа, ордьовър с риба, торнадо от говеждо и суфле с ориз. По кое време ли? Струва ми се около осем часа. Не, боя се, че съдовете вече са измити. Колко жалко наистина! Предполагам, че сте искали да вземете отпечатъци?
— Не точно — усмихна се загадъчно приятелят ми.
— Интересува ме по-скоро апетитът на граф Фоскатини. Дали е хапнал от всяко блюдо?
— Да, въпреки че не мога да кажа колко е изял. Всички чинии бяха изцапани, а подносите — почти празни, тоест, искам да кажа, с изключение на този със суфлето. Повечето от него беше останало.
— Аха! — възкликна Поаро, явно удовлетворен от този факт.
Докато се спускахме надолу към апартамента, той тихо отбеляза:
— Определено имаме работа с методичен човек.
— Имаш предвид убиеца на граф Фоскатини?
— Безспорно графът е бил човек на реда. След като е повикал помощ по телефона и е съобщил, че умира, той много внимателно е положил слушалката върху апарата.
Втренчих се в Поаро. Последните му думи и разпитът, който проведе, ме наведоха на една мисъл. Със стаен дъх го попитах:
— Подозираш отрова? Ударът по главата е бил за заблуда?
Той само се усмихна.
Когато влязохме в апартамента, заварихме инспектор от полицията с двама помощници. Не остана доволен от нашето появяване, но Поаро го успокои, като спомена за приятеля ни в Скотланд Ярд — инспектор Джап. Така получихме неохотно разрешение да останем. И добре, че стана така. Пет минути след нас в апартамента нахълта мъж на средна възраст. Изглеждаше възбуден и уплашен.