За какво ли си мислят онези жени, толкова богати, мълчаливи, отчуждени от своите съпрузи?
За възрастта си.
Трябва пак да посетят пластичния си хирург и да поправят онова, което времето е разрушило. Габриела знае, че това някой ден ще се случи и с нея и внезапно — може би заради всичките емоции през деня, който завършва толкова различно от начина, по който бе започнал — забелязва, че пак я обземат лоши мисли.
Паниката отново се смесва с радостта. Пак я обзема усещането, че въпреки дългата борба не заслужава нещата, които й се случват, че е просто едно упорито, но съвсем неподготвено за живота момиче. Чувства се безпомощна, не знае какво точно прави в Европа. Какво лошо има в това да е актриса в провинциален американски град и да прави само каквото й харесва, а не каквото й налагат. Иска да бъде щастлива, но не знае дали е на прав път.
„Престани. Прогони тези мисли!“
Не може да се заеме с йога на това място, но се опитва да се съсредоточи върху морето и червеникавите отблясъци на залеза. Намира се пред златна възможност. Трябва да преодолее отвращението си и да поговори още с хермафродита в малкото свободни моменти, които остават до „коридора“. Не бива да допуска грешки. Имала е късмет и трябва да знае как да го използва. Отваря чантата, за да извади гримовете си и да си оправи устните, но вътре вижда само намачкана хартия. За втори път беше в Стаята за подаръци с отегчената гримьорка и отново забрави да вземе дрехите и документите си. Но дори и да се беше сетила, къде ли щеше да ги остави?
Тази чанта е прекрасна метафора на това, което преживява — красива отвън, съвсем празна отвътре.
„Овладей се.
Слънцето току-що изчезна зад хоризонта, но утре отново ще се роди в целия си блясък. Аз също трябва да се преродя сега. Щом толкова пъти съм изживявала този момент в мечтите си, трябва да се чувствам подготвена и уверена. Вярвам в чудеса и съм благословена от Господ, който е чул молитвите ми. Трябва да помня онова, което режисьорът казваше преди всяка репетиция: дори и да правиш едно и също, важното е да откриваш нещо ново, небивало, невероятно, нещо, което си пропуснал предния път.“
В бара влиза един хубав мъж на около четирийсет години. С прошарена коса е и носи смокинг, който му стои безупречно. Запътва се към нея, но като забелязва втората чаша шампанско, продължава към другия край на бара. Ще й се да си поприказва с него, защото хермафродитът се бави. Но се сеща за категоричните думи: „Никакви баналности.“
Изпива шампанското и си поръчва втора чаша. Ако хермафродитът е изчезнал завинаги, няма как да си плати сметката, но това е без значение. Всичките й съмнения и колебания изчезват заедно с питието и сега единственото, което я плаши, е, да не би да не успее да влезе на партито и да изпълни поетия ангажимент.
Не, тя вече не е онова момиче от малкото градче, което се бори със зъби и нокти да си пробие път в живота. И повече никога няма да бъде. Но след още една чаша шампанско пътят започва да й се струва стръмен и страхът от непознатото се превръща в ужас, че нещата могат да се променят. Как да направи така, че днешното чудо да продължи и утре? Как да получи някаква гаранция, че всички чути през последните няколко часа обещания наистина ще бъдат изпълнени? Толкова пъти вече е била пред вълшебни порти и невероятни възможности, толкова дни и седмици е мечтала за шанса да промени своя живот завинаги, за да открие накрая, че телефонът не е звъннал, а биографията й е била забравена в някой ъгъл. Или пък режисьорът се обаждаше, за да се извини и да каже, че е намерил друга, по-подходяща за ролята, „въпреки че сте много талантлива и не бива да се обезсърчавате“. Съдбата познава много начини да провери нечия воля. Понякога — като не се случва нищо, а понякога — като всичко се случва накуп.
Мъжът, който влезе сам, упорито гледа към нея и към втората чаша шампанско. Така й се иска да се приближи! От сутринта не е имала възможност да сподели с някого какво й се е случило. Ще й се да позвъни на семейството си, но телефонът й е останал в собствената й чанта и вероятно вече е задръстен със съобщения от съквартирантките, които искат да разберат къде е, дали е получила някоя покана, дали би желала да ги придружи на някое второкласно мероприятие, където „евентуално ще се появи еди-кой си“.
Не може да сподели нищо с никого. Направи голяма крачка в живота си, а е сама в бара на един хотел, уплашена от възможността сънят да свърши и същевременно съзнаваща, че никога повече няма да е същата като преди. Стигнала е близо до върха на планината. Сега или трябва да направи свръхусилие, или вятърът ще я повали.