Ала фотографите не престават да викат името й. Притеснява се, понеже на следващия човек — в действителност на следващата двойка — се налага да чака, докато всички останат доволни, което е невъзможно, тъй като все търсят идеалния ъгъл, уникалната снимка (сякаш това изобщо е постижимо!), поглед, насочен право в техния обектив.
Сега се сбогувай, не преставай да се усмихваш. Продължи нататък.
В края на коридора я обграждат журналисти. Искат да разберат всичко за изумителния договор с един от най-важните дизайнери в света. Иска й се да каже: „Не е вярно.“
— Доуточняваме някои неща — отговаря.
Настояват. Една телевизионна репортерката завира микрофона в лицето й. Пита дали е доволна от новите събития. Да, смята, че ревюто е минало отлично и че следващата стъпка на дизайнерката — споменава името й — ще е участие в Седмицата на модата в Париж.
Журналистката като че ли не знае, че следобед е била представена колекция. Въпросите продължават, само че сега се записват.
Не се отпускай, казвай само онова, което е важно за теб, а не нещата, които настоятелно се опитват да изтръгнат. Преструвай се, че не знаеш нищо за подробностите, и говори за успеха на ревюто, за заслуженото отдаване на почит към дизайнерката Ан Саленс, гениална, но забравена, тъй като не е имала щастието да се роди във Франция. Едно момче, което се прави на забавно, иска да разбере какво мисли за партито. Тя му отвръща със същата ирония: „Вие все още не сте ме пуснали да вляза.“ Бивш фотомодел, сега водеща в кабелна телевизия, пита как се чувства, след като е била наета за лице на следващата колекция на Хамид Хюсеин. Друг професионалист, по-добре осведомен, иска да знае дали наистина годишният й хонорар ще надхвърля шестцифрено число.
— В прессъобщението трябваше направо да пише „седемцифрен хонорар“, не мислите ли? Защото „надхвърля шестцифрено число“ звучи малко абсурдно, нали? Или по-точно можеха да кажат, че сумата възлиза на над един милион евро, вместо да принуждават хората да смятат. Всъщност можеха да кажат „повече от единица с шест нули“, какво мислите?
Нищо не мисли.
— Доуточняваме подробностите — повтаря. — Моля ви, оставете ме да си поема дъх. После ще ви кажа каквото мога.
Лъжа. После ще си хване такси и ще се прибере. Някой я пита защо не е облечена с рокля на Хамид Хюсеин.
— Винаги съм работила за тази дизайнерка — повтаря името й. Някои си го записват. Други просто го пренебрегват — та нали са там заради новината, която искат да публикуват, а не за да търсят истината зад фактите.
Спасява я темпото, с което се случват нещата на подобни събития — в „коридора“ фотографите отново започват да викат. Сякаш дирижирани от невидим диригент, журналистите до един се обръщат назад и виждат, че току-що е пристигнала една много по-важна знаменитост. Жасмин се възползва от това, за да им се измъкне, и се отправя към красивата градина, в която хората пият, пушат и се разхождат.
И тя ще пийне нещо, ще изпуши една цигара, ще погледа небето и ще си тръгне.
Забелязва, че едно момиче и едно странно създание, което прилича на андроид от научнофантастичен филм, не свалят очи от нея. И те също се чудят какво правят тук. Жасмин се приближава до тях и се представя. Странното създание вади мобилния телефон от джоба си, прави гримаса и се извинява, че трябва да ги остави за малко.
Момичето стои и я гледа, сякаш иска да й каже „ти ми отрови вечерта“.
Жасмин съжалява, че е приела поканата за партито. Донесоха й я двама мъже тъкмо когато тя и нейната приятелка се готвеха да отидат на един по-малък прием, организиран от Белгийската асоциация на дизайнерите. Но се утешава с едно нещо: ако снимките бъдат публикувани, роклята, с която е облечена, може да заинтригува някого, който да попита за името на дизайнерката.
Хората, донесли поканата, изглеждаха много възпитани. Казаха, че отвън ги чака лимузина, били сигурни, че на такъв опитен модел няма да му отнеме повече от петнайсет минути да се приготви.
Един от тях отвори чантата си, извади лаптоп и принтер и каза, че са там, за да сключат договора. Сега всичко било въпрос на подробности. Щели да попълнят условията и нейната агентка — знаеха, че дизайнерката е и нейна агентка — щяла да се нагърби да го подпише.
Обещаха на приятелката й всички възможни облекчения за следващата й колекция. Да, разбира се, че щяло да е възможно да запази името и марката. Разбира се, че можели да ползват тяхната служба за връзки с обществеността. Дори повече от това — XX би искал да купи марката и да инвестира необходимите пари, за да бъде забелязана от италианската, френската и английската преса.