Гледа още веднъж видеоматериала, в който Гари Риджуей, убиецът от Грийн Ривър, обяснява със спокоен глас как е убил четирийсет и осем жени, почти всичките проститутки. Разказва за престъпленията си, но не защото се разкайва или иска да облекчи съвестта си. Прокурорът е предложил да заменят надвисналата смъртна присъда с доживотен затвор, ако направи самопризнания. Тоест, въпреки че толкова време е действал безнаказано, не е оставил достатъчно доказателства, които да го уличават. Но може би вече е уморен или отегчен от зловещата работа, с която се е нагърбил.
Риджуей. С постоянна работа като бояджия на каросерии на камиони. В продължение на двайсет години, понякога с повече от петдесет детективи по петите му, успява да извършва престъпления, без да оставя ясни следи и улики.
„Не се отличаваше с ум, работоспособност или начетеност, но беше съвършен убиец“, казва един от детективите на записа.
Тоест бил е роден за убиец. С постоянен адрес. В един момент бяха решили, че никога няма да го разкрият.
Морис е гледал този запис стотици пъти в живота си. Обикновено се вдъхновяваше от него за разрешаването на други случаи, но днес няма никакъв ефект. Затваря прозореца на екрана и отваря друг с писмото на бащата на Джефри Дамър, Канибала от Милуоки, на чиято съвест лежи убийството и разчленяването на седемнайсет мъже в периода 1978–1991 г.
„Отначало не можах да повярвам на онова, което полицията твърдеше за сина ми. Толкова пъти съм сядал на масата, служила за разчленяване и за сатанински олтар. Когато отварях неговия хладилник, вътре имаше само бутилки с мляко и кутии с газирана вода. Как е възможно детето, което съм носил на ръце, и чудовището, което сега е с неговото лице по всички вестници, да са един и същ човек? Ако бях на мястото на онези родители, които през юли 1991 година са научили ужасната новина, че детето им не само е мъртво, но и измъчвано, изнасилвано и убито по много жесток начин, щях да ходя на гроба на детето си, да почитам паметта му и да искам най-жестока присъда за убиеца му. Но аз научих още по-страшна новина: че моят син е жив и е извършил тези зловещи престъпления.“
Сатанински олтар. Чарлс Менсън и неговото „семейство“. През 1969 г. трима младежи влизат в дома на филмова звезда и избиват всички присъстващи, дори и момчето, излизащо в момента от къщата. На другия ден — още две убийства. Този път двойка предприемачи.
„Аз сам можех да избия целия свят“, казва Менсън.
За хиляден път гледа снимката на подстрекателя на престъпленията, гледа го как се усмихва пред обектива, обкръжен от приятели хипита, включително един известен музикант от онова време. Неподозирано, всички те говорят за мир и любов.
Затваря файловете. Менсън е най-близо до онова, което се случва в момента — кино, известни жертви. Нещо като политически манифест срещу лукса, консуматорството и славата. Въпреки че е подстрекател на престъпленията, никога не е бил на местата, където са извършени, използва привържениците си за това.
Не, следата не е тук. И въпреки всичките електронни писма, които изпрати, обяснявайки, че не може да даде отговор толкова бързо, Морис започва да усеща, че има неизменния синдром на всички детективи, занимаващи се със серийни убийци: започват да приемат нещата много лично.
От една страна, човекът, който навярно има друга професия. Несъмнено е планирал престъпленията си, съдейки по използваните оръжия, но не познава възможностите на местната полиция, действа на съвсем непознат терен. Уязвим човек. От друга страна, стои опитът на органите на реда, свикнали да се борят с всички нередности в обществото.
Въпреки това не могат да спрат серията убийства на един аматьор.
Не биваше да откликва на молбата на комисаря. Беше решил да живее в Южна Франция, тъй като климатът е по-добър, морето е наблизо, а и се надяваше, че му предстоят още много години, в които да се наслаждава на удоволствията в живота.
Беше напуснал отдела си в Лондон, където всички го смятаха за най-добрия. А сега заради една погрешна стъпка провалът му щеше да стигне до ушите на неговите колеги и вече нямаше да може да се радва на заслужената си слава, постигната с много труд и саможертви. Ще кажат: „Той пръв настоя в отдела ни да се монтират модерни компютри. Но въпреки цялата техника, с която сега разполага, вече е стар и не е в крак с предизвикателствата на новото време.“
Натиска вярното копче: изключване. Екранът изгасва, след като показва логото на използвания софтуер. Електронните импулси изчезват от паметта на компютъра, без да оставят чувство за вина, угризение и безсилие.