Става. Според етикета не бива да се подава ръка на хора, които се хранят, въпреки че до момента никой от тях дори не е докоснал приборите си. Ала чашите с червено вино вече са празни.
Мъжът, който допреди две минути се казваше Гюнтер, поръчва цяла бутилка за масата.
— Надявам се, че си получила посланията ми — казва Игор.
— Получих три. Може би местният мобилен оператор е по-зле от онзи, който ти си създал.
— Не говоря за телефона.
— В такъв случай не зная за какво става дума. Иска й се да каже: „Разбира се, че зная.“
Както на Игор би трябвало да му е известно, през първата година от връзката си с Хамид тя бе в очакване на някое телефонно обаждане, съобщение, общ приятел, който да каже, че му липсва. Не искаше той да е наблизо, но знаеше, че най-неправилното би било да го нарани — трябваше поне да укроти Беса, да го накара да повярва, че в бъдеще ще си останат добри приятели. Един следобед беше пила малко повече и реши да му се обади — беше сменил номера на мобилния си телефон. Когато се обади в офиса, разбра, че „е на делова среща“. Продължи да му звъни — винаги когато пийваше, добиваше кураж, — но се оказваше, че Игор „е заминал“ или „ще се обади веднага след това“. Което така и не се случи, разбира се.
Започнаха да й се привиждат призраци навсякъде. Усещаше, че я следят и че съвсем скоро ще я последва съдбата на просяка и на останалите хора, за които той твърдеше, „че им е помогнал да се озоват в по-добро положение“. През това време Хамид, който никога не я разпитваше за миналото, убеден, че всеки има право да пази личния си живот дълбоко заровен в паметта, правеше всичко възможно тя да е щастлива. Казваше, че животът му е придобил смисъл от мига, в който я е срещнал, и я уверяваше, че може да се чувства сигурна и защитена.
Един ден Абсолютното зло позвъни на вратата на дома им в Лондон. Хамид беше там и го изгони. Нищо не се случи в следващите месеци.
Малко по малко успя да заблуди себе си. Да, беше направила верния избор — от момента, в който изберем един път, другите изчезват. Беше наивно да мисли, че е възможно да е женена за един и да е приятелка с друг — това се случва само тогава, когато хората са уравновесени, но нейният бивш съпруг не беше такъв. По-добре да вярва, че някаква невидима ръка я е спасила от Абсолютното зло. Притежава достатъчно женски качества, за да накара мъжа до себе си да стане зависим от нея. Опитва се да му помага във всичко — тя е негова съпруга, любовница, сестра и съветник.
Старае се от все сърце да подкрепя своя нов спътник в живота. През цялото това време се сприятели истински с един-единствен човек — жена, която както се появи, така и изчезна. И тя беше рускиня, но за разлика от нея току-що беше изоставена от своя съпруг и се намираше в Англия, без да знае какво да прави. Разговаряха почти всеки ден.
„Всичко е зад гърба ми — казваше. — И не съжалявам за решението си. Бих постъпила по същия начин, дори ако Хамид — против волята ми — не беше купил на мое име красивото имение в Испания. Бих взела същото решение, ако Игор, моят бивш съпруг, ми беше предложил половината си състояние. Бих взела същото решение, защото зная, че повече не бива да се страхувам. Щом един от най-желаните мъже в света иска да е с мен, значи струвам повече, отколкото си мисля.“
Всичко беше лъжа. Не се опитваше да убеди единствения човек, пред когото се разкриваше, а самата себе си. Беше един фарс. Зад силната жена, седнала в този момент на маса с двама важни и влиятелни мъже, се криеше момиче, което се страхува да не изгуби всичко, да не остане само, бедно, без никога да е изпитало радостта от майчинството. Дали беше свикнала с лукса и разкоша? Не. Винаги се беше старала да е готова да загуби всичко още на другия ден, още щом откриеха, че е много по-лоша от онова, за което тя се мислеше, че не може да отговори на очакванията на другите.
Умееше ли да манипулира мъжете? Да. Всички я смятаха за силна, самоуверена, господарка на собствената си съдба, която може внезапно да изостави всеки мъж, колкото и важен и желан да е той. А най-лошото беше, че мъжете го вярваха. Също като Игор. Също като Хамид.
Тъй като умееше да се преструва. Тъй като никога не казваше онова, което мисли. Тъй като беше най-добрата актриса на света и умееше да прикрива по-добре от всеки друг своята ранимост.
— Какво искаш? — пита той на руски.
— Още вино.
Гласът му прозвучава така, сякаш отговорът е без значение — той вече е казал какво иска.
— Преди да си тръгнеш, ти казах нещо. Изглежда, си забравила.
Беше казал много неща като „моля те, обещавам, че ще се променя и ще работя по-малко“ или „ти си жената на моя живот“, „ако си тръгнеш, ще ме унищожиш“, думи, каквито всички чуват и знаят, че са напълно лишени от смисъл.