Чакаше с часове, докато дойде нейният ред. През това време четеше книги по медитация и позитивно мислене. Накрая се озоваваше на стола пред някого — мъж или жена, — който никога не обръщаше внимание на препоръките, а веднага се насочваше към снимките и не казваше нищо. Записваха си името й. Евентуално я канеха на прослушване, което веднъж на десет пъти се оказваше успешно. И ето я отново, с целия талант, който смяташе, че притежава, пред камерата и пред разни невъзпитани хора, които все бяха недоволни: „Отпусни се, усмихни се, обърни се надясно, свали малко брадичката, навлажни си устните.“
Готово — още една снимка за реклама на нова марка кафе.
А когато не я викаха? Измъчваше я една-единствена мисъл — отхвърлена бе. Постепенно се научи да живее с това, разбра, че минава през необходимите изпитания, че се проверяват нейната вяра и постоянство. Отказваше да приеме, че курсът, писмата и биографията, пълна с малки представяния на незначителни места, не вършат никаква…
Мобилният й телефонът звънна.
… никаква работа.
Мобилният телефон продължи да звъни.
Докато пътуваше обратно в миналото си и гледаше будката и момиченцето с шоколада, тя разсеяно натисна бутона за приемане на разговор.
Гласът от другата страна казваше, че прослушването е насрочено за след два часа.
Беше насрочено прослушване!
В Кан!
В крайна сметка се оказа, че си е заслужавало да направи усилието да прекоси океана и да дойде в град, където всички хотели са пълни, да се срещне на летището с други момичета в нейното положение (една полякиня, две рускини и една бразилка), да излязат и да тропат по вратите, докато успеят да си наемат малък апартамент на изключително висока цена. След като толкова години беше опитвала късмета си в Чикаго и от време на време беше пътувала до Лос Анджелис в търсене на още агенции, обяви и отхвърляния, бъдещето й се оказа в Европа.
След два часа ли?
По никакъв начин не можеше да стигне с автобус, защото не познаваше маршрутите. Беше отседнала в къща на един висок хълм и до момента беше слизала по стръмното два пъти — за да раздаде своя „бук“ и за маловажната снощна вечеря. И двата пъти бе помолила непознати да я вземат на автостоп, като махаше на мъже, возещи се сами в хубави кабриолети. Всички знаеха, че Кан е сигурно място и всяка жена знаеше, че хубостта много помага в такива моменти. Но сега не можеше да разчита на късмета, трябваше сама да се справи с проблема. При прослушванията часът се спазва точно, това е едно от първите неща, които се научават в агенциите за актьори. А и още първия ден беше забелязала, че винаги има задръствания. Оставаше й единствено да се облече и да хукне. За час и половина щеше да стигне дотам — помнеше хотела, където беше отседнала продуцентката, защото мина оттам предишния следобед, когато търсеше своя шанс.
Проблемът сега беше същият, както и всеки друг път:
„Какво да облека?“
Започна да рови бясно из куфара си и избра дънки на Армани, произведени в Китай и купени на черно в предградията на Чикаго за една пета от цената. Никой не можеше да каже, че са фалшиви, понеже не бяха. Всички знаеха, че китайските компании пращат 80% от продукцията си в оригиналните магазини, а пласират останалите 20% на черно. Да речем, че дънките й бяха от остатъчната стока.
Облече бяла тениска на Дона Каран, която беше по-скъпа от дънките й. Вярна на принципите си, знаеше, че колкото е по-дискретна, толкова по-добре. Никакви къси поли и изрязани деколтета, защото останалите кандидатки сигурно щяха да са облечени така.
Поколеба се за грима. Избра дискретен фон дьо тен и още по-дискретен молив за устни. Вече беше изгубила ценни петнайсет минути.
11:45 ч.
Хората никога не са доволни от нищо. Ако имат малко, искат много. Ако имат много, искат още повече. Ако имат още повече, искат да бъдат щастливи с малко, но не могат да направят никакво усилие в тази посока.
Възможно ли е да не разбират, че щастието е толкова просто? Какво иска онова момиче, което мина на бегом, облечено в дънки и бяла тениска? Какво може да е толкова спешно, че да й попречи да се наслаждава на хубавия слънчев ден, на децата в колички, на палмите по края на плажа?
„Не бягай, момиче! Никога няма да успееш да избягаш от двете най-важни присъствия в живота на всяко човешко същество — Господ и смъртта. Господ и смъртта. Господ следи стъпките ти и е ядосан, защото вижда, че не обръщаш внимание на чудото на живота. А смъртта? Ти току-що мина покрай един труп и дори не го забеляза.“