Нейният план беше много прост — колкото и да са известни, холивудските актриси обикновено слизат от екрана, щом навършат трийсет и пет. Още известно време се явяват по страниците на лъскавите списания, виждат ги по благотворителни търгове, участват в хуманитарни мисии. А когато установят, че съвсем излизат от светлината на прожекторите, започват да се женят и развеждат, да правят публични скандали — всичко това за още няколко месеца слава, няколко седмици, дни. И тъкмо в този период между липсата на ангажименти и пълното забвение парите вече нямат значение — биха приели каквото и да било само и само да са отново на екрана.
Морийн се обърна към актриси, които преди десетина години са били на върха, а сега чувстваха как губят почва под краката си и отчаяно се нуждаеха да се върнат там, където са били преди. Сценарият беше добър. Тя го изпрати на техните агенти, които поискаха абсурден хонорар, но в отговор чуха само едно „не“. Следващият й ход беше лично да потропа на вратите на всяка от актрисите. Казваше им, че вече разполага с пари за проекта, и накрая всички приемаха — като винаги я молеха да пази в тайна факта, че ще работят почти без пари.
В тази индустрия беше безсмислено да си плах и скромен. От време на време в сънищата й се явяваше призракът на Орсън Уелс: „Опитай невъзможното. Не започвай отдолу, тъй като ти се намираш долу. Качи се бързо, преди да са махнали стълбата. Ако се страхуваш, се помоли, но продължавай нагоре.“ Имаше чудесна история и първокласен сюжет. Знаеше, че трябва да създаде нещо, което да бъде прието от големите студии и разпространители, без да прави компромиси с качеството.
Беше възможно, всъщност задължително изкуството и търговията да вървят ръка за ръка.
Останалото си беше останалото — критици, привърженици на интелектуалната мастурбация, които обожаваха филми, неразбираеми за другите хора; малки арт клубове, където все същите десетина човека излизаха от прожекцията, за да прекарат остатъка от нощта по баровете, да пушат и да обсъждат някоя сцена (чието тълкуване най-вероятно бе съвсем отдалечено от замисъла й); режисьори, които даваха интервюта, за да обяснят онова, което би трябвало да е очевидно за публиката; срещи на синдикатите, за да се оплакват, че държавата не подпомага местното кино; манифести в интелектуални списания, плод на безкрайни събрания, където се правеха същите оплаквания от незаинтересоваността на правителството да подпомогне изкуството. Някое и друго писмо в сериозната преса, обикновено прочетено само от хората, които касае, или от техните семейства.
Кой променя света? Суперкласата. Хората с власт, които влияят върху поведението, сърцата и мисленето на възможно най-голям брой хора.
Затова искаше Явиц. Искаше „Оскар“. Искаше Кан.
И понеже за да постигне всичко това, не можеше да разчита на „демокрацията“ — хората предпочитаха да дават мнение за това как е най-добре да се направи нещо, без никога да поемат рискове, — тя просто заложи всичко. Нае екипа, който беше на разположение, месеци наред пренаписва сценария, убеди прекрасни — но непознати — оператори, художници на костюми и актьори за поддържащите роли, като не им обещаваше почти никакви пари, а това да бъдат забелязани в бъдеще. Всички се впечатляваха от списъка на петте главни изпълнителки („Навярно бюджетът е много, много голям!“). Отначало искаха високи хонорари, но накрая се убеждаваха, че участието им в такъв проект би било важно за техните биографии. Морийн беше толкова обсебена от идеята, че сякаш ентусиазмът й отваряше всички врати.
Сега оставаше последният скок, който да преобърне нещата. Не е достатъчно един писател или музикант да създаде нещо качествено. Трябва да стане така, че произведението му да не събира прах на някой рафт.
Трябва да бъде забелязан!
Изпрати копие на един-единствен човек — Явиц Уайлд. Използва всичките си връзки. Унижаваха я, но тя продължи напред. Пренебрегваха я, но това не отне куража й. Отнасяха се зле с нея, присмиваха й се, отхвърляха я, но тя продължи да вярва, че успехът е възможен, защото се беше раздала докрай. Докато на сцената не се появи нейният бивш любим и Явиц Уайлд не й определи среща.
По време на обяда не сваля очи от него, предвкусвайки момента, в който ще бъдат заедно след два дни. Внезапно забелязва, че той седи като парализиран с вперен в една точка невиждащ поглед. Един от неговите приятели поглежда назад и встрани, а ръката му е под сакото през цялото време. Другият грабва телефона си и истерично започва да натиска клавишите.