— Повече никого няма да безпокои — каза той.
Ева забеляза, че погледът му се е променил, сякаш очите му бяха изпълнени с огромна радост, много по-голяма от радостта, която беше показал по време на излета.
— Какво си направил?
Но Игор само си поръча още водка. Двамата пиха до късно през нощта — той се смееше, а тя се опитваше да разбере онова, което я интересуваше. Може пък да беше дал пари на човека, за да се отърве от мизерията, тъй като винаги проявяваше щедрост към по-малко облагодетелстваните край него.
Когато се върнаха в апартамента си в хотела, той направи следния коментар:
— Научих това, когато бях млад и когато участвах в една несправедлива война в името на идеал, в който не вярвах. Винаги има начин да се приключи безвъзвратно с мизерията.
Не, Игор не може да е тук, навярно Хамид се е объркал. Двамата се бяха виждали само веднъж, на входа на сградата, където живееха в Лондон. Той беше открил адреса и се беше появил да моли Ева да се върне. Хамид излезе да говори с него, но не го пусна вътре, заплашвайки да викне полицията. В продължение на седмица тя не мръдна от дома си, оправдавайки се с главоболие. Всъщност знаеше, че нейният Ангел на светлината се е превърнал в Абсолютното зло.
Отново отваря мобилния си телефон. Отново прочита съобщението.
Катюша. Само един човек е в състояние да я нарече така. Човекът, който живее в нейното минало и който ще всява ужас в нейното настояще за остатъка от живота й, колкото и закриляна да се чувства, колкото и да е далече — в свят, до който той няма достъп.
Същият човек, който на връщане от Иркутск — сякаш освободен от огромно напрежение — беше започнал да й говори по-свободно за сенките, населяващи душата му.
„Никой, абсолютно никой не може да застрашава нашето уединение. Достатъчно време похабихме, за да създадем едно по-справедливо и хуманно общество. Който не уважава нашите свободни моменти, трябва да бъде отстранен по такъв начин, че никога повече да не помисля да се върне.“
Ева се страхуваше да попита какво означава „по такъв начин“. Смяташе, че познава съпруга си, но все по-често й се струваше, че е започнал да изригва някакъв подводен вулкан, чиито ударни вълни се разпространяваха все по-осезаемо. Спомни си някои среднощни разговори с него като младеж, който й разказваше, че в Афганистан му се е налагало да убива при самозащита. Така и не откри разкаяние или угризение в очите му.
„Оцелях и това е важното. Животът ми можеше да свърши през някой слънчев следобед. Или някоя утрин из заснежените планини, или някоя нощ, докато играехме на карти в палатката, убедени, че в лагера положението е под контрол. А ако бях умрял, това с нищо нямаше да промени света, щеше да е просто още една статистика за войската и още един медал за семейството.
Ала Исус ми помогна да реагирам навреме. Минах през най-тежките изпитания, които човек би могъл да преживее, и съдбата ме дари с двете най-важни неща в живота — с успех в работата и с човека, когото обичам.“
Но едно бе да реагираш, за да спасиш живота си, и съвсем друго да „отстраниш завинаги“ един нещастен пияница, прекъснал вечерята ти, който можеше лесно да бъде изгонен от собственика на ресторанта. Това не й излизаше от главата. Отиваше в бутика си по-рано, а когато се връщаше, оставаше до късно пред компютъра. Искаше да избяга от един въпрос. Успя да се контролира в продължение на няколко месеца, наситени с неизменната програма — пътувания, приеми, вечери, срещи, благотворителни търгове. Дори започна да си мисли, че е изтълкувала неправилно думите на мъжа си в Иркутск, и се упрекна за прибързаното заключение.
С времето въпросът престана да я измъчва. До деня, в който трябваше да присъстват на галавечеря с благотворителен търг в един от най-луксозните ресторанти на Милано. Двамата бяха в този град поради различни причини — той, за да уточни подробностите по един договор с италианска фирма, а тя, за да присъства на Седмицата на модата, по време на която смяташе да купи някои неща за бутика си в Москва.
И случилото се в Сибир се повтори в един от най-прочутите градове на света. Този път един познат, също пиян, седна на масата им, без да ги пита, и започна да подмята доста грубовати шеги. Ева забеляза, че ръката на Игор стиска по-здраво ножа. Много внимателно и любезно тя помоли познатия да се оттегли. Тогава беше изпила няколко чаши асти спуманте, както италианците наричаха онова, което преди беше шампанско. Употребата на думата „шампанско“ беше забранена заради така нареченото „защитено наименование за произход“. Шампанското е бяло вино с определен вид бактерия, която благодарение на строго контролиран процес води до ферментация в бутилката, докато виното отлежава поне петнайсет месеца. Наименованието му е свързано с областта, от която произхожда. Спумантето е съвсем същата напитка, но според европейските закони не бива да се използва френското име, тъй като лозята се намират в Италия, а не в Шампан.