По-точно — за любимата.
Жасмин в действителност се казваше Кристина. В биографията й беше посочено, че е била открита от Ана Дитер при едно пътуване до Кения, но нарочно избягваше повече подробности по случая, едва намеквайки за едно гладно и изстрадано детство сред граждански конфликти. Въпреки черния цвят на кожата си беше родена в консервативния Антверпен в Белгия. Беше дъщеря на родители, които бяха избягали от вечните конфликти между племената хуту и тутси в Руанда.
Беше на шестнайсет години, когато веднъж в края на седмицата придружаваше майка си, за да й помогне в безкрайната работа като чистачка, и един мъж се приближи и се представи за фотограф.
— Дъщеря ви е невероятно красива — каза той. — Бих искал да работи като модел с мен.
— Господине, виждате ли чантата, която мъкна? Вътре има парцали и препарати за почистване. Работя ден и нощ, за да може тя да ходи в хубаво училище и да има диплома в бъдеще. Тя е само на шестнайсет години.
— Идеалната възраст — каза фотографът и подаде своята визитна картичка на момичето. — Ако размислите, ми се обадете.
Продължиха нататък, но майката забеляза, че дъщеря й прибра визитката.
— Недей да вярваш. Това не е твоят свят, иска просто да те вкара в леглото си.
Нямаше нужда от тези коментари. Въпреки че момичетата от класа й умираха от завист, а момчетата правеха всичко възможно да отиде с тях на някое събиране, тя знаеше корените си и докъде може да стигне.
Продължи да не вярва дори когато за втори път й се случи същото. Тъкмо влизаше в една сладкарница, когато една по-възрастна жена се възхити от красотата й. Каза, че е моден фотограф. Кристина благодари, прие визитката и обеща да се обади, но нямаше никакво намерение да го направи, въпреки че това бе мечтата на всяко момиче на нейната възраст.
И защото нищо не се случва само два пъти, три месеца по-късно тя стоеше и разглеждаше витрина с изключително скъпи дрехи, когато отвътре излезе един човек и я попита:
— С какво се занимаваш, момиче?
— С какво ще се занимавам, би трябвало да е въпросът. Ще стана ветеринарна лекарка.
— Сбъркала си пътя. Не би ли искала да работиш за нас?
— Нямам време да продавам дрехи. Когато мога, работя, за да помагам на майка ми.
— Не ти предлагам да продаваш каквото и да било. Бих искал да направиш фотосесия с нашата нова колекция.
Тези срещи щяха да се превърнат в хубави спомени от миналото, когато се омъжеше, имаше деца и се реализираше в професионален и личен план, ако след няколко дни не се беше случило нещо.
Беше отишла на дискотека с приятели, танцуваха и тя беше доволна от живота, когато вътре с викове нахлу група от десет момчета. Девет от тях имаха тояги със закрепени бръснарски ножчета отпред и закрещяха на хората да се отдръпнат. Веднага настана паника, всички започнаха да тичат насам-натам. Кристина не знаеше какво точно да направи, въпреки че инстинктът й подсказваше да остане неподвижна и да гледа настрани.
Ала не успя да помръдне главата си. Видя как десетото момче се приближи до един от приятелите й, извади нож от джоба си, хвана го за врата и му преряза гърлото. Така както дойдоха, така си и излязоха, докато останалите хора викаха, тичаха, седяха по пода и плачеха. Неколцина се приближиха до жертвата, за да се опитат да помогнат, макар да знаеха, че е твърде късно. Други просто наблюдаваха в шок, също като Кристина. Тя познаваше убитото момче, знаеше кой е убиецът, както и причината за убийството (разправия в един бар малко преди да дойдат в дискотеката), но сякаш витаеше в облаците, сякаш всичко беше просто сън и след малко щеше да се събуди, обляна в пот, но щастлива, че кошмарите все някога свършват.
Но не, не беше сън.
След минути тя отново беше на земята. Викаше някой да направи нещо, викаше никой да не прави нищо, викаше, без да знае защо, а виковете й изнервяха хората още повече. Настана истински хаос — полицаите току-що бяха нахлули с оръжие в ръце заедно с хората от „Бърза помощ“. Строиха всички младежи до стената и веднага започнаха да ги разпитват, да искат документи, телефони, адреси. Кой е извършителят? Защо го е направил? Кристина не можа да каже нищо. Трупът, покрит с един чаршаф, беше изнесен навън. Някаква медицинска сестра я принуди да изпие едно хапче и й обясни, че не бива да шофира. По-добре да хване такси или автобус до вкъщи.
Рано на другата сутрин телефонът в дома й звънна. Майка й реши да прекара деня с дъщеря си, която не беше на себе си. От полицията настояха да разговарят лично с нея — тя трябвало да отиде в управлението преди обяд и да потърси определен инспектор. Майката отказа. От полицията я заплашиха и Кристина нямаше избор.