От детството са навлезли направо в света на лукса и блясъка. Не са минали през юношеството и младостта. Когато ги питат какви са плановете им за бъдещето, винаги имат готов отговор: „Да следвам философия. Тук съм само за да събера пари за обучението си.“
Знаят, че не е истина. По-точно знаят, че има нещо странно в това изречение, но не успяват да разберат какво е. Наистина ли искат диплома? Трябват ли им пари, за да платят обучението си? В крайна сметка не могат да си позволят лукса да ходят на лекции — сутрин винаги има кастинг, следобед фотосесия, привечер коктейл, после някое парти, на което трябва да присъстват, за да ги видят, да им се възхищават и да ги желаят.
Според хората, които ги познават, живеят в приказен свят. Известно време дори самите те вярват, че това е всъщност смисълът на живота — имат почти всичко, за което са завиждали на момичетата от списанията и рекламите за козметични продукти. С малко дисциплина дори успяват да спестят пари. Докато един ден при внимателното изследване на кожата не открият първите белези на времето. От този момент нататък знаят, че е само въпрос на късмет стилистът или фотографът да не забележи същото. Дните им са преброени.
Вместо да се върне към книгата си, Жасмин става, налива си чаша шампанско (все пак е позволено, въпреки че рядко някой го пие), взема си един хотдог и отива до прозореца. Стои там смълчана и гледа морето. Нейната история е различна.
13:46 ч.
Събужда се потен. Поглежда часовника до леглото, вижда, че е спал едва четирийсет минути. Чувства се изтощен, уплашен, обзет от паника. Винаги е смятал, че не е в състояние да причини никому зло, а тази сутрин беше убил двама невинни. Не за пръв път разрушаваше един свят, но винаги досега бе имал сериозни основания за това.
Бе сънувал, че момичето от пейката край плажа идва срещу него и вместо да го съди, го благославя. Той плачеше в скута й, молеше за прошка, но това сякаш не я интересуваше. Тя го галеше по косата и го молеше да се успокои. Оливия, щедростта и прошката. Сега си задава въпроса дали любовта му към Ева заслужава това, което прави.
Предпочита да вярва, че е така. Щом Оливия е до него, щом се е срещнал с нея в един по-голям план, по-близо до Бога, щом нещата са се оказали по-лесни, отколкото си ги е представял, трябва да има някаква причина за това.
Не беше никак трудно да измами наблюдателността на „приятелите“ на Явиц. Познаваше този тип хора — освен че бяха подготвени физически да реагират бързо и точно, бяха и обучени да запомнят всяко лице, да проследяват всички движения, да предчувстват опасността. Със сигурност знаеха, че е въоръжен, и затова го наблюдаваха дълго. Но се успокоиха, когато разбраха, че не представлява заплаха. Дори трябва да са си помислили, че е част от екип като техния и е минал напред, за да провери дали мястото е безопасно за шефа му.
Не, той нямаше шеф. И представляваше заплаха. В мига, в който влезе и определи следващата си жертва, вече нямаше връщане назад — иначе щеше да загуби самоуважението си. Забеляза, че рампата пред шатрата е охранявана, но нямаше нищо по-просто от това да се мине през плажа. Излезе десет минути, след като беше влязъл, изчаквайки „приятелите“ на Явиц да го забележат. Обиколи шатрата, качи се по рампата, запазена за гостите на хотел „Мартинес“ (наложи му се да покаже магнитната карта, която служи за ключ), и отново се отправи към мястото на „обяда“. Да се ходи по пясъка с обувки не е сред най-приятните неща на света и Игор установи колко е изморен от пътуването, от страха, че е планирал неизпълними неща, и от напрежението, което изпита веднага след като разруши вселената и бъдещите поколения на бедната продавачка на сувенири и бижута. Ала трябваше да стигне до самия край.
Преди да се върне в шатрата, измъкна от джоба си сламката от сока, която грижливо бе прибрал. Отвори малкото стъклено шишенце, което бе показал на продавачката — противно на това, което й бе казал, вътре нямаше газ за запалка, а нещо съвсем незначително — игла и парченце от коркова тапа. С помощта на метално острие изряза кръгче от корка с диаметъра на сламката.
Веднага след това се върна на партито, където вече се бяха събрали много гости — обикаляха насам-натам, целуваха се, прегръщаха се, надаваха възгласи, когато се разпознаваха, държаха коктейли във всички възможни цветове, за да могат ръцете им да са заети с нещо и така да намалят притеснението си, чакаха да отворят бюфета, за да си похапнат — умерено, за да не си развалят диетите и ефекта от пластичните операции. А и трябваше да се запазят за вечерята, когато щеше да им се наложи да ядат, дори да не са гладни, защото така е според етикета.