Едно обаче беше сигурно — престъпниците винаги бяха много по-напред от властите и данъчните инспектори.
Как действат в момента? По доста по-елегантен, изпипан и творчески начин. Трябва само да се подчиняват на три ясно разграничени етапа — вземане, укриване и интегриране. Трябва да се вземат няколко портокала, да се направи портокалов сок и да се сервира, без никой да подозира за произхода на плодовете.
Да се направи портокалов сок е сравнително просто — посредством серия от сметки малки количества започват да минават от банка в банка, често по компютърно разработени системи, та по-късно постепенно да могат да се прегрупират. Пътищата така криволичат, че е почти невъзможно да се проследят електронните импулси. Да, защото от момента, в който парите се депозират, те спират да бъдат хартийки и се превръщат в дигитални кодове, съставени от две цифри: 0 и 1.
Савой мисли за собствената си банкова сметка. Независимо от това какво имаше там — не беше много, — то беше в ръцете на кодовете, минаващи по електронни пътища. Ами ако внезапно вземеха да сменят системата на всички архиви? Ами ако новата програма не тръгнеше? Как би могъл да докаже, че има такава и такава сума пари? Как би могъл да трансформира тези нули и единици в нещо по-конкретно като къща или покупки в магазина?
Не може да направи каквото и да било — намира се в ръцете на системата. Но решава, щом излезе от болницата, да мине през някой банкомат и да си изкара извлечение от сметката. Записва в бележника си — от този момент нататък да прави това всяка седмица и ако се случи някоя световна катастрофа, да има доказателство на хартия.
Хартия. Отново същата дума. Защо ли бълнува така? Да, пране на пари.
Отново обобщава какво знае за прането на пари. Последният етап е най-лесен от трите — парите са прегрупирани в почтена сметка, като например на компания за недвижими имоти или в инвестиционен фонд. Ако правителството зададе пак същия въпрос: „Откъде се взеха тези пари?“, няма да е трудно да се обясни, че са от дребни инвеститори, които вярват на вашата стока. От този момент нататък може да се инвестира в още акции, още терени, самолети, луксозни предмети, къщи с басейни, кредитни карти без лимит. Съдружниците в предприятията са същите, които първоначално са финансирали купуването на дрогата, оръжията, изобщо всичко, което представлява нелегална търговия. Но парите са чисти, в крайна сметка всяка фирма може да спечели милиони долари, спекулирайки на борсата или с терени.
Остава първата крачка, най-трудната: „Кои са тези дребни инвеститори?“
Ето тук е налице престъпната дейност. „Портокалите“ са хора, които обикалят казината с пари, дадени им назаем от някой „приятел“. Правят го в страни, където контролът по залозите е много по-слаб, отколкото е корупцията — на никого не му е забранено да печели състояния. В този случай има предварителни уговорки със собствениците, които получават процент от парите, циркулиращи по масите.
Но играчът — човек с ниски доходи — може да докаже на другия ден пред своя банкер голямата сума, която депозира. Имал е късмет. Късмет.
А на следващия ден прехвърля почти цялата сума на „приятеля“, който му я е дал назаем, като за себе си оставя съвсем малък процент.
Преди любимият начин беше да се купуват ресторанти, които можеха да искат цяло състояние за ястията си, и да се депозират парите, без да се будят подозрения. Дори и някой да мине и да види, че масите са съвсем празни, няма как да докаже, че никой не се е хранил там през целия ден. Но сега с нарастването на индустрията, свързана с развлеченията и удоволствията, възникваше един по-творчески подход.
Вечно непроследимият, произволен, неразбираем пазар за изкуство!
Хора от средната класа с не много високи доходи продаваха на търг ценни вещи, за които твърдяха, че са били намерени на тавана в старата къща на дядо им. Търгуваха се за много пари и още на следващата седмица биваха продадени на специализирани галерии десет или двайсет пъти над първоначалната цена. „Портокалът“ оставаше доволен, благодареше на боговете за щедростта на съдбата, вкарваше парите в собствената си сметка и решаваше да направи инвестиция в чужбина, като внимателно следеше да остави малко — своя процент — в банката си. В този случай боговете бяха истинските собственици на картините, които ги препродаваха чрез галериите и отново ги пускаха за продажба чрез други хора.