Пепеляшка! Която след малко ще се срещне с принца от приказките и ще „изкачи стъпалата“ с него!
— Тези са добре — казва жената.
Хермафродитът започва да прибира другите обувки в кутиите.
— Съблечи роклята. Ще довършим поправките, докато ти подготвят грима и прическата.
Колко хубаво, шиенето върху нея свърши. Съдбата й отново е освободена.
Отвеждат я в банята само по бикини. Там вече е монтиран един преносим комплект за измиване и сушене на коса. Чака я мъж с обръсната глава, моли я да седне и да облегне главата си назад в нещо като стоманено легенче. Мие косата й с ръчен подвижен душ и като всички останали изглежда на ръба на нервната криза. Оплаква се от шума навън — трябва му спокойно място, за да може да работи като хората, — но никой не му обръща внимание. Освен това никога не му стига времето да направи каквото иска — всичко е в последния момент.
— Никой не разбира каква огромна отговорност пада на раменете ми — не говори на нея, а на себе си. Продължава: — Когато изкачваш стъпалата, да не мислиш, че ще виждат теб? Не, ще виждат моята работа. Моят грим. Моята прическа. Ти си просто платно, върху което очертавам, рисувам, вая моите скулптури. Ако не е добро, какво ще си кажат хората? Може дори да загубя работата си.
Габриела се чувства обидена, но трябва да свикне с това. Такъв е светът на блясъка и разкоша. По-нататък, когато стане име, ще си избира само възпитани и любезни хора, които да работят с нея. В момента отново се концентрира върху най-доброто си качество — търпението.
Разговорът е прекъснат от шума на сешоара, който прилича на излитащ самолет. За какво се оплаква от външния шум?
Мъжът изсушава косата й с доста груби движения и я кара бързо да се отправи към преносимото студио за грим. Там настроението му напълно се променя: мълчи, съзерцава лицето й в огледалото, сякаш е на друг свят. Минава отсам, оттам. Сега борави със сешоара и четката така, както Микеланджело е използвал чука и длетото, за да сътвори скулптурата на Давид. Тя се опитва да гледа напред и се сеща за стиховете на един португалски поет:
Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли. Мисленето води до грешки.
Хермафродитът и жената се връщат, остават още двайсет минути до идването на лимузината, която ще я отведе в „Мартинес“, където трябва да се срещне със Знаменитостта. Там няма къде да се паркира, налага се да бъдат точни. Фризьорът измърморва нещо, сякаш е неразбран творец, но знае, че трябва да спази графика. Започва да работи върху лицето й така, сякаш е Микеланджело, който рисува тавана на Сикстинската капела.
Лимузина! Да изкачи стъпалата! Знаменитостта!
Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.
Недей да мислиш, иначе ще се заразиш от паниката и лошото настроение наоколо — лошите вибрации може да се върнат. Страшно й се иска да попита какъв е този апартамент, пълен с различни неща, но трябва да се държи така, сякаш често ходи на подобни места. Микеланджело нанася последните щрихи под строгия поглед на жената и празните очи на хермафродита. Става, бързо я обличат и обуват, всичко е на мястото си, слава богу.
Отнякъде вадят малка кожена чантичка на Хамид Хюсеин. Хермафродитът я отваря, вади част от хартията, с която е натъпкана, за да запази формата си, преценява резултата с все същия отнесен поглед, но, изглежда, е доволен от обема, и й я подава.
Жената й връчва четири екземпляра от огромен договор с червени бележки в полето, където пише: „Подпишете тук“
— Или го подпиши, без да четеш, или си го вземи вкъщи, или се обади на адвоката си, кажи, че имаш нужда от още време, за да решиш. Така или иначе, ще изкачиш стъпалата, защото сега вече няма какво да направим. Същевременно, ако този договор не е тук утре сутрин, достатъчно е да върнеш роклята.
Сеща се за съобщението от агентката: приеми всичко. Габриела взема подадената химикалка, обръща на страниците с бележките, подписва бързо. Няма какво да губи. Изобщо. Ако клаузите не са справедливи, със сигурност може да уреди въпроса в съда, като каже, че е била под натиск. Първо трябва да направи онова, за което винаги е мечтала.
Жената прибира копията и изчезва, без да се сбогува. Микеланджело отново разглобява масата за гримиране, потопен в своя свят, където несправедливостта е единственото правило, работата му винаги е недооценена, няма време да направи това, което би желал, а ако нещо не се получи, вината ще е изцяло негова. Хермафродитът я моли да го последва до вратата на апартамента, поглежда часовника си — Габриела успява да види един череп върху циферблата — и за пръв път, откакто са се запознали, проговаря.