Оливия си представя какво минава през главата на мъжа до нея. Как някой е в състояние да изостави един толкова интересен човек, който може да говори за неща, които никога преди не е чувала? В края на краищата в любовта няма никаква логика — въпреки че е млада, тя е наясно с това. Нейният приятел например понякога се държи доста грубо, от време на време дори я удря без причина, но при все това тя не може да прекара и ден далече от него.
За какво си говореха? За жаби. За това, че тя може да му помогне. Разбира се, че не може, по-добре е да смени темата.
— А как смятате да разрушите света?
Игор сочи към единственото свободно платно на „Ла Кроазет“.
— Да речем, че аз не искам вие да отидете на някое парти, но не мога да го кажа открито. Ако изчакам задръстването и спра някой автомобил насред улицата, след десет минути целият булевард ще е блокиран. Шофьорите ще си мислят: „Сигурно е станала катастрофа“ и ще са по-търпеливи. След петнайсет минути ще дойде полицията с камион, който да премести колата.
— Случвало се е стотици пъти.
— Но аз ще съм излязъл от колата и ще съм пръснал пирони и режещи предмети отпред. Много внимателно, без никой да разбере. Бих проявил достатъчно търпение да боядисам тези неща в черно, та да се сливат с асфалта. В момента, в който камионът приближи, гумите му ще се спукат. Сега вече имаме два проблема и задръстването стига до предградията, където вие навярно живеете.
— Много сте изобретателен. Но най-много да успеете да ме забавите с един час.
Игор се усмихва на свой ред.
— Добре, бих обяснявал няколко часа как мога да усложня проблема. Когато хората се притекат на помощ, ще хвърля, да речем, малка димка под камиона. Всички ще се уплашат. Бих могъл да вляза в колата си, като се преструвам на отчаян, да запаля двигателя и в същото време да разлея малко газ за запалка по пода и да го подпаля. Ще имам време да изскоча от колата, за да наблюдавам какво става. Ще гледам как тя малко по малко пламва, как огънят стига до резервоара и той избухва, после обхваща задната кола и следва верижна реакция. И всичко това само с помощта на една кола, няколко пирона и малко газ за запалка…
Игор вади от джоба си шишенце с някаква течност.
— … ето с такъв размер. Това трябваше да направя, когато видях, че Ева се кани да си тръгне. Да отложа решението й, да я накарам да помисли още малко, да прецени последствията. Когато хората започнат да разсъждават над решенията, които трябва да вземат, накрая обикновено се отказват — за определени стъпки се изисква много смелост. Но аз бях прекалено горделив, смятах, че е нещо временно и че ще се опомни. Убеден съм, че сега съжалява и, както казах, иска да се върне. Но за целта трябва да разруша някои светове.
Изражението му е променено и Оливия вече не намира случката за забавна. Тя се изправя.
— Добре, трябва да работя.
— Но аз ви платих, за да ме изслушате. Платих достатъчно за цял ден работа.
Тя пъха ръка в джоба си, за да извади оттам получените пари, и тогава вижда насочения към лицето й пистолет.
— Седнете.
Първата й мисъл е да побегне. Възрастната двойка приближава бавно.
— Не бягайте — казва той, сякаш чете мислите й. — Нямам никакво намерение да ви застрелям, ако седнете и ме изслушате докрай. Ако не направите нищо, а просто ми се подчините, кълна се, че няма да стрелям.
През главата на Оливия бързо преминават редица решения — да тича на зигзаг е първото, което й хрумва, но осъзнава, че краката едва я държат.
— Седнете — повтаря мъжът. — Няма да стрелям по вас, ако правите каквото ви казвам. Обещавам.
Да. Би било абсолютна лудост да стреля в слънчевата сутрин с коли по улицата и хора, отиващи към плажа.
Движението става все по-оживено, увеличават се и пешеходците. По-добре да направи каквото иска мъжът — просто защото няма избор, а и вече усеща, че ще припадне.
Подчинява се. Сега трябва да го убеди, че не представлява заплаха за него, да изслуша оплакванията му на изоставен съпруг, да обещае, че не е видяла нищо, а щом се появи патрулиращият полицай, да се хвърли на земята и да крещи за помощ.
— Зная точно какво чувствате — опитва се да я успокои мъжът. — Симптомите на страха са все същите от памтивека. Било е така, когато хората са се изправяли срещу дивите зверове, и продължава да е така до ден-днешен — кръвта се отдръпва от лицето и кожата, защитавайки тялото и избягвайки кръвоизливите — оттам това пребледняване. Червата се отпускат и изхвърлят всичко навън, за да попречат на токсичните вещества да отровят организма. Тялото отказва да помръдне в първия момент, за да не предизвика звяра и да избегне нападение при подозрителен жест.