— Какво е на вкус?
— Като лепило за афиши. — Той смушка пак шофьора. — Има и друг цех. — После на Хардинг: — Ела с мен.
След пет минути се върнаха и казаха:
— Ботуши, обувки и пантофи. И бързо ги правят.
— Бързо ли? — повтори Паскоу, помръдвайки вежди.
— Толкова бързо, че не могат да следят сами производствения процес. Всички машини са напълно автоматизирани и спират сами, ако нещо закуца. Не от такова качество, каквото имаме на Земята, но не и чак толкова изостанали. — Лий седеше със свити устни и гледаше замислено през предното стъкло. — Ще се върна на кораба. Вие, момчета, можете да дойдете да продължим изследванията, ако желаете.
Никой от тях не прояви ентусиазъм.
На бюрото чакаше радиограма, дешифрирана и отпечатана на пишеща машина.
Командирът на „Пламък“ до командира на „Гръмовержец“. Атмосферата на Пулок анализирана, добра, фактически здравословна. Така показват уредите. А носовете показват отвратителна, нетърпима миризма. Трябва да се нарече Пфулок. Продължаваме към Арлингтънския космодрум 88.137, ако не ни повикате. Малори.
Прочитайки я през рамото на Лий, Паскоу се изказа:
— Тоя тип Бойдъл все попада на най-гадните планети в небето. Защо някой не вземе да го удуши?
— Тук са отбелязани четиристотин двадесет и една — напомни му Лий, потупвайки големия си картографски справочник. — А около две трети от тях спадат към категорията гадни.
— Ще си спестим много главоболия, ако разузнавачите ги отминават и съобщават само за бърлогите, на които заслужава да се сложи ръка.
— Както знаеш, прогресът се заплаща с главоболия. — Лий стана бързо от бюрото си и се приближи до илюминатора, тъй като нещо бръмчеше навън. Вдигна диафона. — Къде отива хеликоптерът?
— Ще кара Гарсайд и Уолтърсън някъде — отговори нечий глас. — Първият търси нови буболечки, а вторият — скални образци.
— Добре. Проявен ли е вече филмът?
— Да, капитане. Излезе добър и ясен. Искаш ли да го покажа в прожекционната?
— Няма да е зле. Идвам там веднага. Накарай някого да обработи касетката от патрулната кола. Почти половината от нея е заснета.
— Както наредите, сър.
Като събра останалите специалисти от екипажа, които бяха повече от шестдесет, той ги поведе към прожекционната и гледа филма за изследванията на Огилви. Когато прожекцията свърши, публиката седеше в мрачно мълчание. Никой не намираше какво да каже. Всякакви коментари бяха безпредметни.
— Хубава каша — промърмори Паскоу, след като се върнаха в главната каюта. — През последните хиляда години човешкият род е станал напълно технически. Дори най-нисшият по чин космически щурмовак е до голяма степен техник, особено в сравнение с едновремешните стандарти.
— Зная. — Лий се намръщи безсмислено към стената.
— Ние сме мозъците — продължи Паскоу, решил да натрие сол в раните. — И щом сме мозъците, естествено не искаме да осигуряваме и мускулите. Под достойнството ни е да бъдем дървосекачи и водоносци.
— Не ми разправяй на мен тия неща.
Но с твърдото намерение все пак да се изкаже докрай, Паскоу продължи:
— Затова сме настанили заселници на сума планети. И то какви заселници? Началници, надзиратели, хлапаци, които уведомяват, съветват, сочат и нареждат, докато по-слаборазвитите вършат черната работа.
Лий не отвърна нищо.
— Да речем, че Уолтърсън и другите намерят на тоя опак свят изобилие от нещата, от които се нуждаем — упорствуваше Паскоу. — Как ще се доберем до тия материали, ако не ги разкопаем сами? Почакаймалковците представляват голяма и вероятно усърдна работна сила, но каква полза от тях, щом и най-елементарната работа ще бъде свършена за десет, двадесет или петдесет години? Кой ще се засели тук и ще стане товарно добиче, щом като само така е възможно да се работи бързо?
— Огилви прелетял над голям язовир и над нещо като водноелектрическа централа — забеляза Лий замислено. — На Земята всичко това би могло да се построи най-много за две години. Колко време е нужно тук, дявол знае. Може би двеста години. Или четиристотин. Или повече. — Той зачука нервно с пръсти по бюрото си. — Това ме безпокои.
— Ние не сме обезпокоени. Ние сме безсилни. Това не е едно и също.
— Казвам ти, че се безпокоя. Тази планета е като запален фитил, на който дълго време не е обръщано внимание и едва сега е забелязан. Аз не зная накъде води той, нито колко силен взрив ще се получи от другия му край.
— Това е поражение — настояваше Паскоу, който не схващаше същността на въпроса, тъй като не се бе замислял досега върху него. — Плановете ни са осуетени и това не ни харесва. Ние сме неудържимата сила, която най-после се е натъкнала на нещо непоклатимо. Взривът е в собствените ни души. От съществата, населяващи този свят, никога няма да се получи истинска експлозия с такава сила, че да ни разтърси. Толкова са бавни, че не могат да загреят.