А ето че отмина.
Влакът се състоеше от четири свързани метални вагона без локомотив; източникът на енергия не се виждаше. Във всяко миниатюрно вагонче, по-ниско от човешки ръст, седяха двадесетина червендалести същества с бухалски очи, някои от които гледаха разсеяно пода, други се гледаха помежду си, зяпаха настрана и навсякъде другаде, само не и право към огромния нашественик на върха на скалата.
От момента, когато влакът за пръв път бе забелязан, до момента, когато започна да се разбира, че няма да спре, минаха точно един час и двадесет и четири минути. Това беше рекордната му скорост от източния хълм до скалата.
Като свали бинокъла си, капитан Лий каза озадачено на Паскоу:
— Видя ли ги ясно и отчетливо?
— Да. Червендалести, със заострени носове и немигащи очи. Един беше сложил ръката си на корниза на прозореца и забелязах, че тя е с пет пръста като нашата, но по-тънки.
— Далеч по-бавно от пешеходна скорост — забеляза Лий. — Така се движи. Аз мога да куцукам по-бързо дори с мазоли на двата крака. — Той пак погледна недоумяващо навън. В това време влакът бе изминал четиридесет ярда. — Мисля си дали силата, която им приписва Бойдъл, не се основава на някаква скрита хитрост.
— Какво имаш предвид?
— Щом не могат да се справят с нас, докато всичките ни хора са в кораба, ще трябва да ни подмамят да излезем от него.
— Но нали си стоим вътре? — възрази Паскоу. — Никой не е обзет от страстно желание да се качва на тоя влак. А и дори някой да поиска това, ще го задмине толкова бързо, че ще се спре чак когато пристигне на местоназначението му. Не виждам как могат да ни подтикнат към някаква безразсъдна глупост само като лазят наоколо.
— Тактиката ще зависи от тяхната логика, а не от нашата — изтъкна Лий. — Може би в техния свят нападението се предизвиква с лазене. Глутница диви кучета реагира по същия начин: животно, което куца, бива разкъсвано на парчета. — Той помисли, после продължи: — Тази работа ми се вижда съмнителна. Не ми харесва, че като минаваха, всички бяха впили очите си в нещо друго по такъв демонстративен начин. Това не е естествено.
— Аха! — каза Паскоу, готов да спори.
Лий му махна с ръка да мълчи.
— Зная, че е детински наивно да се съди за даден вид според нашите критерии, но все пак не е естествено да имаш очи и да не си служиш с тях.
— На Земята — вметна Уолтърсън сериозно — някои хора имат ръце, крака, очи и дори мозъци, с които не си служат. Както знаете, причината е, че имат нещастието да са неизлечимо болни. — Насърчен от мълчанието на другите, той продължи: — Ами ако тази линия свързва града с някакъв санаториум или болница? Може би единственото й предназначение е да превозва болни.
— Скоро ще разберем. — Лий прибягна до диафона. — Уилямс, готов ли е вече хеликоптерът?
— Сглобен е и сега се зарежда с гориво, капитане. Може да излети след десет минути.
— Кой е дежурен пилот?
— Огилви.
— Кажи му да лети пред оня влак и да докладва какво има в другия край на линията. Да свърши тази работа, преди да хвърли поглед на града. — Лий се обърна към останалите и добави: — Шалом сигурно разполага с панорама на целия район, заснета при спущането, но тя няма да съдържа подробностите, които Огилви може да ни даде.
Паскоу, застанал пак до илюминатора, запита:
— Колко по-бавно е по-бавното?
— А?
— Когато нещо вече пълзи така, като че ли му е все едно дали ще пристигне догодина, по какво можеш да познаеш, че е решило да удари спирачките? — Той поясни допълнително: — Може да е плод на въображението ми, но ми се струва, че влакът е намалил скоростта си с няколко ярда на час. Дано никой от пътниците да не е пострадал, когато е политнал от инерцията.
Лий погледна. В момента влакът се бе отдалечил на по-малко от половин миля от наблюдателния му пункт. Поради отегчителната скорост и лекия ракурс не можеше да реши дали Паскоу е прав, или не. Трябваше да се взира цели петнадесет минути, докато също се съгласи, че влакът забавя ход.
През това време хеликоптерът излетя със свръхбързо свистене на въртящите си перки. Носейки се над линията, той избърза пред влака и се смали сред хълмовете, докато пластмасовата му яйцевидна кабина заприлича на капка роса, увиснала на падащо с въртеливо движение яворово семе.