Рекс Стаут
Почти мъртъв
I
Повечето клиенти, които идват при Нироу Улф с предварително уговорен час, особено от далечна Небраска, винаги изглеждат някак обезпокоени. Докато при този не се забелязваше нищо такова. Гладката му, без нито една бръчка кожа, неговите наблюдателни кафяви очи и тънките равни устни не издаваха възрастта му. Аз вече знаех, че е на 61. Когато пристигна телеграмата от Дж. Р. Херълд от Омаха, Небраска, с молба за среща в понеделник следобед, веднага проверих кой е. Оказа се собственик на железарска фирма за търговия на едро с добра репутация и над половин милион капитал — идеална възможност да му бъде поискана подобаваща такса, ако наистина е загазил. Само дето видът му не обещаваше нищо. Съдейки по него, по-скоро ми приличаше на човек, който иска да узакони някаква своя нова измишльотина за подрязване на орхидеи. Посетителят се настани удобно в червеното кожено кресло.
— Предполагам — каза той, — че най-добре ще бъде да ви кажа, защо избрах вас.
— Както желаете — измърмори Улф иззад бюрото си. Обикновено половин час след приключване на обяда гласът му никога не звучеше по-ясно, освен ако това не се налагаше.
Херълд кръстоса крака.
— Става въпрос за сина ми. Искам да го на меря. Преди около месец дадох обява в нюйоркските вестници, после се свързах с полицията в Ню Йорк… Какво има?
— Нищо, нищо. Продължавайте! Гримасата на Улф съвсем не беше „нищо“.
Както си седях на бюрото, бях готов да подскажа на Херълд, че ако в цялата тази работа няма да играе парата, по-добре ще е да я зареже веднага. Друг един преди него трябваше да плати още 1000 долара за привилегията да се ползва от услугите на кантората без изобщо да разбере какво стана.
Херълд се смути за минута, после с облекчение добави:
— А може би не искате да се бъркате в работата на полицията? Не се тревожете! Занимавах и Бюрото за изчезнали, някакъв лейтенант Мърфи… Изпратих обява и за специалната рубрика във вестника, но досега никакъв резултат. Жена ми започна да губи търпение и се наложи да позвъня на лейтенант Мърфи от Омаха. Казах му, че искам да наема частен детектив и го помолих д препоръча някой. Отговори, че не било ред но. В такива случаи ставам много настойчив и той ме насочи към вас. Лейтенант Мърфи мисли, че сте малко тежък за издирване на изчезнали, защото не сте се движели достатъчно… Но за вас работели двама — единият се казвал Арчи Гудуин, а другият — Сол Панзър, които много ги бивало. После се обадих тук.
Улф изхихика и ме посочи с пръст.
— Ето го мистър Гудуин. Разкажете всичко на него.
— Той работи за вас, нали?
— Да. Мой доверен помощник.
— Добре тогава, ще ви кажа. Ето как стоят нещата. Пол е единственият ми син; имам и две дъщери. Когато завърши университета в Небраска, го въведох в моя бизнес. Това стана през 1945, преди 11 години. В колежа Пол беше малко необуздан… Мислех, че ще се укроти, но напразно. Открадна 26000 долара от фирмата и аз го изгоних. — Той сви леко устни. — Изгоних го от фирмата и от къщи. Момчето напусна Омаха и никога повече не го видях. Тогава не исках да го виждам, но сега със съпругата ми мислим иначе. Преди месец, на 8 март, узнах, че друг е взел парите. Със сигурност разбрах кой го е направил. Нещата се уредиха, крадецът е там, където трябва, и сега смятам да открия сина си.
Херълд извади от джоба си голям плик, изсипа съдържанието му и стана.
— Това е негова снимка, правена през юни 1945-та. Последната.
Подаде една и на мен.
— Тук има 6, но можете да получите и още. — Върна се обратно и седна. — Синът ми беше наказан сурово. Желая да се изясним с него. Няма да му искам прошка, защото тогава имах всички доказателства, че той е взел парите. Сега, след като научих истината, трябва да го открия. Жена ми много настоява.
На снимката се виждаше момче със закръглени бузи, облечено в тога, с университетска шапка на главата. Имаше трапчинка на брадичката. На пръв поглед липсваше прилика с бащата. Да, бащата… Той със сигурност не беше сантиментален. Човек би казал, че това е или проява на мъжественост, или просто не му мигва окото. Предпочетох първото.
Улф сложи снимката на бюрото.
— Вие явно сте убеден — измърмори той, — че синът ви е в Ню Йорк. Защо?
— Защото всяка година жена ми и дъщерите получават картички от него за рождените си дни, нали ги знаете… През цялото време подозирах, че майка му и той си пишат, но тя отрече. Признава, че би го направила, ако имаше негов адрес. Значи, тя не е получавала нищо друго освен картички. И всички са пускани в Ню Йорк.
— Кога пристигна последната?
— На 19 ноември, преди по-малко от 5 месеца. За рождения ден на дъщеря ми Марджъри. Пак с клеймо от Ню Йорк.