— Разбирам — каза тя. Това не е просто… — Не посмя да продължи.
— Просто един пример? Не. Сигурни сме, че е станало така. Облегнете се назад и се отпуснете! Кога и къде се запознахте с Моллой?
Ръцете й се вплетоха една в друга. Очевидно не можеше да се успокои.
— Исках да работя нещо по-различно. Не ми харесваше да съм манекен. Владея стенография и от една агенция ме изпратиха в неговата кантора. Той ме взе на работа.
— Знаехте ли нещо за него преди това?
— Не.
— Какво ви плащаше?
— Започнах с 60 долара, а след две седмици станаха 70.
— Кога за пръв път прояви интерес към вас?
— Още веднага. Втората седмица ме покани на вечеря. Не приех, но ми хареса реакцията му. Знаеше как да се държи, когато иска. Той беше винаги мил с мен преди да се оженим.
— Какви бяха задълженията ви като секретарка? Знам го от Фреър; сега искам да отговорите по-подробно.
— Не вършех кой знае какво, искам да кажа, че нямаше много работа. Отварях кантората сутрин. Той не идваше по-рано от 11 часа. Пишех по няколко писма и отговарях на телефона. Подреждах и документи — това, което трябва. Той сам отваряше пощата.
— Водехте ли книжата му?
— Той нямаше книжа. Аз поне не съм ги виждала.
— Теглехте ли с чекове?
— В началото не, но после го правех понякога.
— Къде си държеше чековата книжка?
— В едно от чекмеджетата на бюрото. Заключваше го. В кантората нямаше сейф.
— Правехте ли му лични услуги — например да му купувате билети за състезанията по борба или вратовръзка?
— Не. Много рядко. Той сам вършеше това.
— Беше ли се женил преди вас?
— Не, поне така каза.
— Ходехте ли с него на състезанията?
— Понякога. Не обичам борба. През последните години почти не излизахме заедно.
— Хайде да се върнем към първата година, когато работехте заедно. Идваха ли много хора в кантората?
— Не. С дни не идваше никой.
— Колко души средно на седмица?
— Може би… — тя се замисли. — Може би 89, не зная, а може би около 12.
— Опитайте се да си спомните сега първата седмица. Нова сте и всичко ви прави впечатление. Колко души ви посетиха и кои бяха те?
Тя отвори широко очи. Тези очи бяха различни — една почти професионална констатация.
— Но, мистър Гудуин — каза тя. — Това е невъзможно! Връщате ме с четири години назад!
Поклатих глава.
— Това е за загрявка. Преди да свършим ще си припомните толкова факти, колкото не сте и предполагала, повечето от тях без значение. Надявам се не всички. Хайде, опитайте! Първата седмица!
Продължихме почти два часа и тя се представи отлично. Беше много напрегната, преживяваше болезнено някои неща — особено към края на периода — момента на привързването й към Моллой и решението да се омъжи за него. Предпочиташе да не разбулва всичко това. За мен беше все едно, но не бих го нарекъл удоволствие. Накрая вече не издържаше. Казах й, че това е само началото.
— Може би утре? Не зная защо, но това с вас е по-трудно, отколкото в полицията. За мен те бяха врагове, а вие сте приятел. Така ли е?
Почувствах капана и се изплъзнах.
— Аз искам това, което вие желаете.
— Знам, че е така, но нямам физическата възможност да продължа. Какво ще кажете за утре?
— Много добре. Утре сутринта. Аз съм зает. С вас ще бъде мистър Улф. Ще отидете в кантората в 11 часа.
— Мисля, че ще мога, но предпочитам да продължим с вас.
— Мистър Улф не е лош човек. Ако мърмори, не му обръщайте внимание. Той ще свърши по-бързо от мен, за да се отърве от вас. Не си пада много по жените, докато при мен е обратното. — извадих визитна картичка и я подадох на мисис Моллой. — Ето адреса. Утре в 11.
Тя потвърди и стана да ме изпрати до вратата. Отбелязах, че това е излишно между приятели.
VII
Когато в 6,30 се върнах на 35-та улица, там разговаряха много делово.
Зарадвах се, че Сол Панзър е в червеното кресло. Несъмнено Джони Кимс си беше направил устата за него, париран на момента от Улф. Беше си въобразил, под въздействието на някаква мания за величие, че моето място трябва да му принадлежи. Скоро се отказа. Не беше лош в занаята, но с него трябва да се внимава, докато Фред Дъркин — едър, плещест и плешив — знаеше много точно какво може и какво не — далеч по-ценно качество, отколкото да твърдиш, че си голяма работа. Ори Кедър беше еднакво изискан в постъпките и външността си. Честно казано, най-ми допадаше Сол Панзър, защото беше независим. И сега да реши да заеме моето или нечие друго място — ще го има. Сол седеше в червеното кресло. Останалите бяха наредени пред бюрото на Улф. Поздравих и седнах. Улф отбеляза, че не ме е чакал толкова рано.