Какво друго? Някой виждал ли го е тук?
— Доколкото знам, не.
— Полицията откри ли нещо?
— Не, нищо, но не се оплаквам. Предполагам, че се опитват. Естествено е в такъв голям град да са затрупани с работа. Мистър Улф, в едно съм сигурен — от Омаха синът ми замина направо за Ню Йорк. Замина с влак преди 11 години; всъщност така и не можах да го докажа. Няколко полицая разследваха случая в продължение на една седмица или може би се правеха, че вършат нещо, а сега е останал само един. Съгласих се със съпругата си, че трябва да действаме. И бизнеса изоставих…
— Така нищо няма да стане — каза Улф сухо. При него, както вече и при мен, очевидно взе връх втората ми констатация по отношение на мистър Херълд. — Някакви резултати от обявите във вестниците?
— Никакви. Получих писма от 5 детективски агенции, които ми предлагаха помощта си. Голяма част от писмата, повече от две дузини, бяха от смахнати или мошеници. Полицията ги провери — за нищо не ставаха.
— Какво пише в обявите?
— Сам съставих текста. Всички са еднакви.
— Херълд извади голям кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си, бръкна в него и взе изрезка от вестник. Изви стола към прозореца, за да вижда по-добре и зачете:
„ПОЛ ХЕРЪЛД, НАПУСНАЛ НЕБРАСКА ПРЕЗ 1945, ЩЕ НАУЧИ ДОБРА НОВИНА, АКО СЕ СВЪРЖЕ ВЕДНАГА С БАЩА СИ. ИЗЯСНЕНО Е, ЧЕ Е СТАНАЛА ГРЕШКА. КОЙТО ПРОЧЕТЕ ТОВА И ЗНАЕ КЪДЕ Е ПОЛ ХЕРЪЛД СЕГА ИЛИ КЪДЕ Е БИЛ ПРЕЗ НЯКОЯ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ 10 ГОДИНИ, СЕ УМОЛЯВА ДА СЕ ОБАДИ СРЕЩУ ПОДХОДЯЩО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ — Х904 ТАЙМС“
— Изпратих текста до 5 нюйоркски вестника. — Той прибра изрезката в портфейла си.
— Общо 30 пъти. Прахосани пари. Нямам нищо против да ги харча, но мразя да ги пилея.
Улф изсумтя.
— Вероятно ще се наложи да ги „хвърлите“, като платите на мен или на Гудуин и Панзър. Синът ви може да си е сменил името веднага след пристигането си в Ню Йорк. Знаем, че нито полицията, нито обявленията във вестника са довели до някаква следа от него. А взе ли багаж със себе си, когато напусна Омаха?
— Да. Събра всички дрехи и някои други лични вещи в един голям, един по-малък куфар и чанта.
— Някъде на багажа му има ли негови инициали?
— Инициали? — Херълд се намръщи. — Защо? О, да, разбира се. На големия и на по-малкия куфар. И двата са подарък от майка му. Това пък защо?
— Само П. X. без второ име?
— Той няма второ име. Само П. X.. Какво имате предвид?
— Ако младежът го е сменил, възможно е за удобство да запази буквите П. X., тъй като поне десет хиляди имена се крият зад тези инициали. Дори и така да е, мистър Херълд, работата е доста завързана. Трябва да признаем и още нещо — синът ви предпочита да не бъде открит. Съобщенията във вестниците не са успели да го разчувстват. Предлагам да го оставите на мира.
— Искате да кажете да престана да го търся?
— Точно така.
— Не мога. Жена ми и дъщерите ми… Както и да е това е невъзможно. Трябва да го намеря.
— Все още ли искате да се заема със случая?
— Да. Вие, Гудуин и Панзър.
— Тогава държа да ви кажа, че сигурно ще минат месеци и ще има големи разходи. Таксата няма нищо общо с успеха на разследването, а при мен се плаща доста скъпо.
— Зная. Лейтенант Мърфи ме предупреди. — Херълд изглеждаше по-обезпокоен, отколкото в началото. — Мога ли да ви се обаждам по всяко време?
— Разбира се.
— Благодаря. — Той въздъхна. — А сега аванса…
— Може, за началните разходи. Но по-важно е първо да ми кажете всичко, което знаете.
Улф извърна глава.
— Арчи, вземи бележника! Вече го бях приготвил.
Един час след като клиента си отиде, а Улф беше в стаята с орхидеите за следобедните занимания с Теодор, оставих чека за 3000 долара в сейфа и седнах пред машината да напечатам бележките си. Като свърших, пред мен лежаха пет страници с най-разнообразни факти, от които само един — два щяха да влязат в работа. Пол Херълд имаше белег дълъг 3,5 инча на левия си крак от вътрешната страна на коляното, останал му от детинство. Това можеше и да помогне, ако при срещата ни с него беше със смъкнат панталон. Благодарение на раната попаднал сред тези, които не взели участие във войната. Майка му го бе наричала Пуси. Момчето си падаше по нежния пол и за известно време се беше задържал с една колежка от университета на име Арлин Мейси, но не задълго. След заминаването си на изток Пол не поддържаше връзки с никого. Беше завършил специалност социология, но за това баща му спомена между другото. Две години бе вземал уроци по цигулка. После продал цигулката си за 20 долара, което превърнало живота му в ад. Независимо от раната в коляното беше опитал футбол, естествено безуспешно, и бейзбол като ляв защитник в два мача срещу Канзас в 1944 година. Друго не беше спортувал. Пушеше и пиеше умерено. Баща му не знаеше за комара. Винаги беше играл с малки суми от парите, които родителите му пращаха, но случаи на нечестност и мошеничество не бяха регистрирани до момента на фаталния инцидент.