— Детектив ли казахте, че сте? — попита. За някакво списание май ми споменахте…
— Точно така — отговорих. — Редакторът му иска да хвърли светлина върху едно убийство от различна гледна точка. За убийства е писано много и Том иска да пробва със сензационното заглавие — „Последният месец от живота на жертвата“ или „Последната година от живота на една жертва“, като под него добави „Разказва секретарката на убития“.
— О, а къде ще бъде моето име?
— Ще се спомене, естествено. Както виждам, няма да е излишна и снимката ви. Аз самият не бих се отказал, ако имате една за мен.
Реакцията й беше още едно доказателство колко измамна е външността. Дилиа беше от този тип жени, с които мъжете обичат да се показват пред обществото и нищо повече.
— Моля да бъда извинен, а сега по същество. Ще ми разкажете всичко за мистър Мол лой, за да го предам на редактора. Ако той сметне, че от него може да се получи статия, ще дойде да говори лично с вас. Какво ще кажете?
— Съгласна съм, но защо това заглавие? По-правилно ще звучи „Последните 10 месеца от живота на жертвата“, защото аз работих при него приблизително толкова.
— Много добре. Това звучи чудесно, а сега доколкото зная…
— Как мислите, ако тези 10 месеца ги превърнем в дни…
— Зависи от месеците, мис. По моите изчисления излизат окото 300.
— Тогава какво пречи да бъде „300 дни от живота на жертвата“?
— Идеята ви съвсем не е лоша. От време на време сте вечеряли с Моллой на ресторант. Какво…
— Кой ви каза това?
Все пак прецених избора си като доста богат. Можех да стана и да си отида, да я удуша или да продължа да я слушам.
— Вижте какво, мис Брандт! На мен ми плащат на час и трябва да свърша някаква работа. Какво си говорихте с Моллой в ресторанта? Делови ли бяха разговорите ви или просто се забавлявахте?
Тя се усмихна и ми се стори хубавичка.
— О, обикновено се забавлявахме. Моллой не обсъждаше сделките си с мен. Мисля, че нямаше повече желание да вечеря със жена си и предпочете моята компания. Искам да ви кажа и друго. Зная какво мислят хората за нас, но никога не съм му позволявала волности.
— А той позволяваше ли си ги?
— О, да, семейните мъже винаги го правят, със собствената жена не е същото.
— Сега разбирам защо не съм се оженил. Той…
— О, не сте ли женен?
Мисля, че това ви стига. На мен също, с тази разлика, че бях длъжен да остана да я слушам цели три часа. На всичкото отгоре някъде към средата ме чакаше и друго изпитание. Дилиа предложи да пийнем по нещо. Отиде до кухнята и се върна с бутилка джинджър ейл, бутилка джин и две чаши с бучка лед във всяка. Извиних се, че страдам от язва и помолих за малко мляко. Мляко нямаше и се наложи да пия вода. В друг подобен случай бих пренебрегнал служебните си задължения, но не бих се наливал с джинджър ейл и джин, за да слушам глупости. Стигаше ми да стоя и да гледам как дамата изпразва чашите.
Спомних си за угризенията, които имах в таксито при мисълта, че ще се наложи да използвам за свои цели едно нещастно обикновено момиче. На сбогуване с мис Брандт казах, че ще се обадя, ако редакторът все още държи на статията и съвестта ми спеше непробудно.
Улф никога не ляга преди полунощ. Сварих го отново в кантората над „Тайното споразумение“ на Мърл Милър. Когато влязох, продължи да чете. Отидох до сейфа, взех книгата за ежедневните разходи и вписах тези, които бях направил за извършени услуги — по 100 долара за всяка. Оставих я обратно в сейфа и го заключих. Реших да подредя бюрото си. Сутрин ме дразни ужасно, ако е разхвърляно.
— Да са се обаждали Фред и Джони? — попитах.
Улф довърши изречението и вдигна поглед.
— Фред се обади към 11 часа да каже, че не е напреднал кой знае колко, а Джони не е звънил.
— Утре ли ще ме изслушаш?
— Утре ще дойде Моллой. Започвай, ако имаш нещо интересно!
— И да, и не — седнах. — Тя или хвърчи в облаците, или играе някаква игра. При всяко второ изречение досадно и лигаво възкликваше. Идваше ми да я зарежа на втората минута. При това през цялото време се наливаше с джин и джинджър ейл.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не.
— Боже мой! А ти?
— Аз й се наслаждавах. Само две интересни неща каза. Веднъж през октомври предложила да пришие копче на палтото на Моллой, което било на път да се скъса. Взела палтото и докато шиела, от джоба му изпадали някакви листи. Вдигнала ги и ги разгледала, Така твърди тя, но може и сама да ги е извадила отвътре. На един от листите имало имена и цифри. Точно в този момент Моллой влязъл, грабнал листа и я наругал. Бил бесен. Ударил й плесница, после се извинил, разбира се. Същата вечер пили шампанско.