Посочиха Ренжар и Жан Тиебо да предвождат един от флибустерските отряди. Те се опитаха да действуват човечно, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Ала хората от отряда им се отдаваха на гнева си и вършеха всевъзможни изстъпления. Това им спечели ненавистта на оцелелите жители, които се разбягаха в горите.
Веднъж хората на Ренжар и Жан попаднаха в засада. Обградени бяха много бързо. Не можеше и да се мисли за предаване, тъй като съдбата на всички пленници-французи беше известна. Ето защо двамата приятели и другарите им се браниха с енергията на отчаянието. За зла участ те бяха нападнати до едно възвишение. Ненадейно от върха на хълма върху тях падна огромна мрежа, която ги омота. В същото време отгоре им връхлетяха испанците, които ги завързаха и отведоха към едно голямо село във вътрешността.
Може би участта им щеше да остане неизвестна, но между убитите след боя на земята останаха двама флибустери, които бяха само ранени. През нощта те успяха да се довлекат до своя лагер и да разкажат за станалото. По този начин пленяването на Жан и Ренжар стана известно на другарите им още на следния ден. До този миг Лоран и Грамон ги мислеха за убити.
Ренжар, Жан и хората им смятаха, че ще бъдат веднага убити, но не стана така. Тогава се опитаха да научат нещо от човека, който изглеждаше командир на испанците. Той отвърна, че ще ги задържи като заложници и че когато му дойде времето, ще им отреди не обикновена смърт, а смърт след изтезания.
И така те щяха да умрат! Двамата приятели се опитаха да се примирят, утешавайки се, че бяха прекарали хубаво една част от живота си. Въпреки това сърцата им се свиваха при мисълта, че никога не ще видят вече Франция. Приключенията са хубаво нещо, но отечеството е още по-хубаво. Те не можеха и да предполагат, че Лоран знае за положението, в което се намират.
Капитанът не можеше да се примири със загубата на най-добрите си хора. Още повече той държеше на приятелството на Ренжар и най-вече на Жан. Постепенно той бе оценил качествата на момчето. Не, още от първия ден той не се бе излъгал в него. Жан носеше едновременно душа на артист и на смелчага; той боравеше с цигулката еднакво добре, както с меча си; бе толкова великодушен, колкото бе точен куршумът му. Лоран се отнесе до испанския губернатор на провинцията и му предложи замяна: освобождаването на полицейския началник и офицерите от Кампеш срещу освобождаването на пленените флибустери.
Губернаторът отговори с предизвикателство на пратеника, който отнесе това предложение:
— Имам достатъчно пари, за да възстановя вредите, нанесени на града и на околните райони: не ми липсват и хора да заселят новопостроените жилища. Нека твоят господар да разполага както си иска с подлеците, които са се оставили да бъдат заловени. Нито полицейският управител, нито офицерите не тежат достатъчно сега, когато знам какво струват. Кажи му, че не искам да влизам в контакт с разбойници като тези, които той командува.
Като чуха този отговор, Грамон и Лоран страшно се ядосаха. Така, значи — този глупак — губернаторът — не искаше да се вслуша в мъдри слова! Те веднага заповядаха да бъдат доведени на главния площад петима от най-изтъкнатите първенци на града и да им бъдат отсечени главите пред очите на събраната тълпа. След това решиха да унищожат онова, което бе оцеляло от града, и започнаха да подготвят огньове. Тогава пристигна губернаторът. Тъй като искаше да спре пожара и клането, той капитулира и обяви, че приема размяната.
Така Ренжар и Жан се върнаха живи и здрави при своите. Посрещнаха ги с радостни възторзи. Беше точно на празника Сен Луи. Пиратите издигнаха най-високата клада, каквато е имало някога, и я запалиха. Така от радост и в знак на уважение към краля те изгориха голяма част от плячкосаните ценни дървета, които имаха значителна стойност. Благоуханният им дим се изви към небето за прослава на великия крал Луи. Лоран не се обиждаше за това, че във Версай са го смятали за престъпник след смъртта на Ван Хорн. Той знаеше, че кралят е бил зле осведомен.
— Погледни — каза гордо Лоран на Грамон, докато пламъците се извисяваха в нощта, — г-н Кюси никога не би засвидетелствувал подобно уважение на нашия крал. А аз съм сигурен, че Луи френски, където и да се намира, ще научи за празника, който даваме в негова чест. Ако пък не научи, поради това, че мълвата за нашето величествено тържество не премине отвъд морето, то поне ние ще знаем, че сме направили повече, отколкото господата, мислещи се за достойни негови служители. Този ден ще остане незабравим за испанците, а това ще допринесе много повече за славата на нашия многообичан владетел, отколкото хвалбите на боязливите слуги, които никога не са успявали да го прославят.