И Колчо взе да подскача като дете и да пее, за да се удържи:
Рада занемя. Тя угади. Тя само пошушна:
— Колчо, не ме плаши бре!
— Аз те не плаша, ами ти казвам да се радваш… Той е жив!
Колчо не удържа решението си, взето на улицата — за да обади на Радка постепенно радостната вест. Това по̀ беше възможно за един окат, на когото хиляди външни впечатления можеха да залитат развълнуваните чувства. Но слепецът се намираше в един океан от тъмнина, освещаван сега само от една лъча, населен само от една радост. Ако не кажеше по-скоро с думи, трябваше да каже със скокове и давчения… Все едно — душата трябваше да се излее без забава.
При думите на Колча, които тя предугади със сърцето, момата се облегна до стената, за да не падне.
Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа сякаш не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко. Заедно с голямата напрегнатост расте и пъргавината на душата — когато тя е здрава. Може би, че тайният инстинкт на сърцето я приготви по-отрано. Тя завика в полуда:
— Жив? Боже мой! Де е? Кой ти каза, Колчо? Жив? Той жив, Бойчо? Ах, мамице, дали няма да умра от радост! Какво да чиня сега?
Сълзите й дойдоха на помощ и в тях се изля половината поток на кипещето чувство, което я задушаваше.
Колчо, по-спокоен вече, й разказваше подробно ненадейната си среща с Бойча на вратнята на Мича Бейзадето и онова, що последва.
— А кога ще дойде?
— Надвечер, по мръкнало; па имат сега и много работа…
— Ах, божичко! Божичко! — стискаше си ръцете и се смееше през сълзи Рада.
В такъв миг тя беше възхитително хубава.
— Колчо, благодаря ти, Колчо, благодаря ти! — каза тя, пренесена от радост.
Колчо си излезе и той с облекчена душа. Това нежно и предано сърце беше щастливо от чуждата радост. Природата, която му бе отнела всичко, оставяше му тая способност в утешение…
Рада се възчуди какво да стори сега, как да дочака мил гост; как да прикрие посещението му; да каже ли на къщните, да не каже ли? Да иде при тях, тя ще залудува там; да стои тука — тя ще се пукне!… За да убие вековете, които я отделяха още от Бойча, тя зашъта, затреби стаята, поприглади се, понакити се пред огледалото, на което се усмихна и му се изплези, като видя, че е хубава. После послободня, завъртя се на един крак като петгодишно дете и запя нещо, на което смисъла не отбираше, па нито чуваше. Умът й беше на вратата и най-слабият шум я правеше да трепва като птиче. Тя беше тъй щастлива!
Едвам днеска вечер, по тъмно, Огнянов можа да тръгне от манастира, за да посети Рада. Тя живееше у баба Лиловица, отделно в една стаичка, в дъното на длъгнестия и бухнал с листнати овошки двор. Отвън до стаята беше прилепено одърче, дето Рада деня работеше и четеше на сянка.
Ней се изгледаха очите да чака два дни. Тия дълги часове, пълни с трепета на ожиданието, с жегливи вълнения и безпокойства, сториха й се по-дълги от векове. В нетърпението си, тя излезе вън на двора.
Нощта напредваше. Звездите блещукаха като живи брилянти на небето. Из пречистения и утихнал въздух се лееха тихи благоухания от цветята в съседните дворища; най-силно се чувствуваше ароматното дихание на една кичеста акация. Листата на дърветата в двора сладко-дремливо шушнеха и трепереха от милувките на нощния зефир; тишината беше чудна и тайнствена в тая безлунна нощ. На гредата над одърчето двете ластовички, пробудени от шума на Рада, погледнаха сънливо от гнездото и пак се сгушиха една до друга… Някакъв любовен дъх, някаква радост небесна и неуловима вееше навсъде. И всичко: и това лазурно небе, и тия брилянтови звезди, и тоя въздух, и тия дървеса, и ластовички, що се топлеха в пуховото си легло, и цветя, и миризми — внасяха в душата благодатно успокоение и й говореха за мир, любов и поезия и за безконечни звонки целувки в сладката нощна тишина…
Рада копнееше…
Когато най-после Огнянов тропна на вратата, тя усети, че краката й се подвиват, но тя хвръкна и отвори.
Любовниците се прегърнаха и слепнаха устните си в дълга, гореща целувка.
Един поток от радости трябваше да се изкаже сега в няколко повторени целувки, в няколко прекъснати думи.
Подир първите бурни излияния, двамата любовници, честити и сияещи, се поуталожиха. Те не можеха да се нарадват един на други. Рада беше прелестна тъй, осветена от любовта си. Ней се струваше Бойчо по-хубав в това селско облекло, из което по-рязко излазяха умните изразителни черти на мъжката му физиономия.
— Та какво правиш ти, пиле? — казваше й той. — Та ти, клето дете, си се преобърнала на страдалница! Аз те убих, аз те принесох в жертва, Радо… И ти нито ме кориш, ами все тая любяща душа, това нежно сърце, родено само да плаче, да милее и да се гали!… Прости ме, прости ме, Радке! — И Огнянов й стискаше ръцете в своите и се губеше в дълбочината на големите й блестящи очи.