— Да те простя? Няма да те простя! — викаше тя галено-сърдита. — Та какво е това от тебе? — Да умираш и аз да не се мъча? Па поне да ми не обадиш с едно словце… Ах, Бойчо, Бойчо, недей веке умира, за бога; няма да те оставя… искам да бъда все при тебе, да те вардя като очите си, да те обичам много, много и да ти се радвам… Ти си страшно страдал, Бойчо, нали?… Ах, божичко, каква съм луда! Нито те питам как си минал, какво си патил през толкова месеци, през тия страшни векове за мене!
— Много патил… и много премеждия, Радо… но имало един господ за нас и пак се сбрахме.
— Не, не, ти ми разкажи потънко всичко, всичко… Аз искам да зная… та то такива истории се тъчаха за тебе, такива слухове, едни от други по-проклети… Боже, как нямат хората милост, ами измислюват такива неща!… Разкажи ми, Бойчо! Сега си жив и при мене и аз мога куражлийски да изслушам всичко, каквото си изтеглил, колкото страшно и ужасно да бъде.
И тя го гледаше умолително, с неизразима любов и участие.
Бойчо не можеше да откаже на молбата й. Тя имаше право. После, и нему беше приятно, и той сам беше жъден да подели душата си с един любим човек, с едно отзивчиво сърце; възпоминанията за минали страдания, за претеглени нещастия имат някаква особена прелест, когато се изливат в минути на щастие. Бойчо разправи просто, но не сухо и бежешката, както вчера на комитета и после на Викентия, приключенията си, откогато остави Бяла черква. В ясните детски очи на Рада живо се отразяваха вълненията на душата й при слушането им; той прочиташе ту страх в тях, ту милост и участие, ту тържество и радост; тя гълташе всяка негова дума, тя преживяваше и предчувствуваше всичко и не сваляше от него поглед, който го сладко гореше и опиваше.
— Ах, Бойчо, някой те предаде! — извика тя безпокойно, когато разказът дойде до нападението на Огнянова в Алтъновското ханче от турците.
— Не зная, не смея да окривявам българин. Може би сам се издадох в турското кафене с някаква неблагоразумна обноска.
— После? — питаше нетърпеливо и развълнувано тя.
— Аз чух из стаята си стъпките на турците и разбрах, че идат за мене, и ми притъмня пред очите. Виждах, че надежда нямаше: бях изгубен… Извадих револвера си и се спрях зад вратата. Шест куршума имах: петте щях да подаря тям, а шестия оставих за мене…
— Боже! Боже! Какви минути, и аз не знаех, може би аз съм се смеела тук.
— Ти трябва да си се молила, Радо, защото бог се пак умилостиви и ме избави от явна гибел.
— Той е направил чудо, Бойчо?
— Да, чудо, ако щеш. Той заслепи турците. Наместо да влязат в моята стая, те влязоха в първата към двора; в хана, както после разбрах, току преди малко пристигнал някой си таксилдарин от Пловдив, грък, и той ми бил съседът. Види се, да е имал голямо сходство с мене и това е заблудило заптието, което ме бе видяло прежния ден…
Рада въздъхна с облекчение.
— Аз чух глъчката, познах, че има недоразумение, че след една минута щяха да бъдат при мене. Една минута само ме делеше от тях, от смъртта ми… Аз сега не помня как съм изкъртил една пречка от прозорчето и съм се хвърлил долу на пътя… На пътя не, ами в реката, която беше замръзнала… Продъни се ледът и аз до колене затънах в студената вода. Дор се мъчех да изпъпля на сухо, заглуши ме страшен гърмеж: пет-шест пушки гръмнаха над главата ми из прозорчето. Те ме не удариха… Тогава търтих на бяг, един луд бяг. Колко време съм търчал из тъмнината, отдека съм минувал, не мога да зная.
— Тебе те гонеха!
— Да. Донейде си чувствувах това, но после нищо… Аз бях влязъл в гората. Беше нощ вече. Вятърът режеше… Панталоните ми бяха замръзнали и приличаха на дъска. Аз вървях два часа на запад, все по полите, и полужив пристигнах в село Овчери. Добри хора там ме приеха и сгряха… Само един пръст на крака ми измръзна, но слава богу… Там преседях две недели, но уплаших се да не довлека беди на хората — аз влачех подире си бедите — и преминах в Пирдоп, дето братът на Муратлийски беше учител. У него пролежах три месеца болен, нещо като тежка болест.
— Клети Бойчо, ти си бил простинал по кърища и планини цяла зима… Ти си цял мъченик — каза Рада състрадателно.
— Златно сърце беше тоя момък, братът на Муратлийски. Той ме гледа като майка.
— Какъв благороден българин! — каза Рада покъртена.
— И патриот голям, той ми се отплати двойно и тройно за една моя услуга на брат му.