— После? Какво стана?
— Като оздравях, той ме снабди с разноски, даде ми тия нови селски дрехи и ме изпрати със сълзи на очи. Аз тръгнах за насам.
— И тебе те никой не позна?… Бойчо, пази се тука!
Огнянов беше свалил гуглата си и връзката. Той се изправи пред огледалото, прехлупи шапката си, преправи се в главата и лицето и се обърна доста преиначен.
— Познаваш ли ме сега?
— Та ти ако щеш си тури и маска, аз пак ще те позная… Я го виж какъв ме гледа!… Какъв си смешен, Бойчо! — смееше се тя весело.
— Ти ме познаваш, че ме обичаш, но чуждите хора отде ще се догадят!
— И който мрази, има остри очи, не се шегувай!
— За такъв познавач аз имам това — каза Огнянов, като подигна кебенцето си и показа главучките на два револвера и на кама, които се подаваха из пояса.
— Кръвнико! — изсмя се Рада. — Госпожа Хаджи Ровоама право имала…
— Аз ако към кръвник, ти си противоположната крайност — ти си херувимче.
— Подигравай се с едно бедно момиче.
Той пак седна.
— Е, продължавай! Разкажи ми как дойде дотука. Ами кои са тия Муратлийски? — питаше Рада, която два пъти чу това име.
— Бързобегунеков брат.
— На немеца тука? Фотографът?
— Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викат Добри Муратлийски. Той е толкова немец, колкото и фотограф. Той избягал от Старозагорското въстание. Аз го прибрах тука и го скрих под това име… Той ми е стар другар и твърде предан човек. Ти се обръщай до него смело, когато ти стане нужда.
Рада го погледна стресната.
— Че защо ще се обръщам към чужди хора? Аз нямам нужда… Ти знаеш, че живея от спестеното, от учителската заплата.
— Аз ти казах да го не гледаш като чужди човек.
— Ами ти къде си?
— Аз тръгвам, Радо.
— Ти тръгваш пак? Кога тръгваш? Как, оставяш мене?
— Тая нощ още, след два часа — каза Огнянов, като погледна часовника си и пак го мушна в пазвата на абичката си.
Рада пребледня.
— Ти тръгваш тъй скоро? Не съм те още видяла!
— Трябва да осъмна в К. Аз съм с мисия, па освен това аз не мога вече да остана в Бяла черква. Жално, че не успях даже да благодаря бай Марка за неговото великодушие към тебе… та и към мене малко ли го показа?… Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България… Обичам я тъй силно и за това, че ражда прелестни създания като тебе…
— Бойчо, защо отиваш? Ах, божичко… Не, по-добре отведи и мене — ти трябва да ходиш — ти си се пожертвувал за България — изведи ме из тоя чер град, тури ме в някое село, дето по-често да те виждам… не, ако щеш, накарай и мен нещо да работя за народа, и аз съм българка… и твоят идеал е мой, Бойчо, и ако ти умреш за България, и аз ще умра с тебе… Но да не се делим, страшно е пак да остана сама, да бера хиляди страхове за тебе, да слушам все черни известия за тебе… Боже, как е сега добре! — И тя си тури ръцете на раменете му.
— Радке, твоето положение тука и аз го виждам: неприятно е много — каза Огнянов угрижено. — Аз усещам онова, което ти ми не казваш: тебе те преследват тука моите врагове, нали? Злобата на хората ти не прощава нищо, зная… Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска… Не е само една Хаджи Ровоама тука, зная. И ти ги понасяш мълчаливо, ти си героиня за мене по страдания. Бедний ангело! Великото дело, което ме е погълнало цял, не ми оставя минута и за твоята участ да помисля. Аз съм корав егоист, аз съм виноват, прощавай, пиле!
— Ах, Бойчо, Бойчо, ако ме оставиш пак, чини ми се, че ще те изгубя завсегда, че няма да те видя вече — продума Рада и очите й овлажняха. После прибави тихо и умолително: — Не ме оставяй тука, Бойчо; живееш ли, мреш ли, искам да бъда при тебе… Аз няма да ти бъда препятствие, аз ще ти бъда помощница. Аз ще направя всичко… Само нека те виждам по-често.
— Не, ти не можеш нищо… революцията изисква мъжка сила, кръвожадност… безпощадност… а ти си ангел същи… Ти извърши вече дълга си: левското знаме, дето изработи твоята ръка, ще ни разпаля и въодушевлява… Това е доста за една българска мома!
После, като помисли, прибави:
— Слушай, Радо, дохаждаш ли в Клисура, на гости у госпожа Муратлийска? Тя живее сега в Клисура. Аз ще изработя това… И там са опасности… но поне да се отървеш от тукашните интриги.
— Навсякъде, дето тебе бих виждала.
— Аз съм агитатор в онази околност сега и там съм по-притулен. В Бяла черква ще дойда пак — само да подигна въстанието… Дотогава ще се виждаме, Радо, после бог знае кой ще излезе жив из борбата… Тя ще бъде кървава и велика. Стига бог да благослови оръжието ни, стига отечеството ни, това наше измъчено отечество, да възкръсне из борбата окървавено, но свободно, та аз с радост ще умра за него… Една тъга ще ми остане за тоя свят: че тая смърт ще ме раздели от тебе, вярно… Защото те обичам безпределно, мило дете, защото ти владееш моето сърце… то е твое… но животът ми, о, той принадлежи на България… И ще зная, че ще има барем една душа на земята, която да ме пожали и да пролее сълзи на моя гроб неизвестен…