По Бойчовото лице мина облак.
Рада го хвана за ръцете развълнувана.
— Бойчо, но ти ще оцелееш, бог ще запази такива герои за България и ти ще бъдеш славен, Бойчо, и аз тъй щастлива тогава!
Бойчо поклати глава недоверчиво.
— Ех, ангеле мой — каза той, но се пресече. Па като я хвана и той за ръцете, прибави: — Радке, каквото и да се случи, аз искам да ми бъде съвестта спокойна… Аз може да загина, аз почти чувствувам това…
— Мълчи, Бойчо!
— Слушай! Аз може да загина, Радо, защото отивам да срещам смъртта, но искам да бъда малко спокоен за тебе. Ти свърза о мене съдбата си, с мене осъдения, отверженика; ти ме направи най-щастлив с любовта си, ти ми пожертвува нещо по-скъпо от живота си: честта си; и горко изпати за това от света; ти забрави всичко за мене! Искам, ако умра, да знам, че ти оставаш честна жена пред бога и пред хората, ако не щастлива… искам да носиш моето име, името Огнянов: то не е с нищо безчестно запетнено, Радо, това име. Когато дойдеш в Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помисля за твоето обезпечение. Баща ми е заможен и ме обича… Той ще изпълни последната воля на едничкия си син… Аз бих направил това тука, но е невъзможно сега; ние можем сами друго да сторим… Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам — ни златен, ни железен… Желязото, що нося, то е за неприятелите… Но няма нужда, над нази господ, великият, праведният господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, господ на страждущето човечество, той види, той чуе.
И като я улови за ръката, той коленичи.
— Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка.
Тя коленичи.
И устните им промълвиха някакви слова, чути само от вишния…
XIV. Около един труп
Сутринта слънцето пак беше изгряло величествено: лазурното високо небе светеше радостно.
Градините миришеха и росните трендафили показваха вече своите румени чушулки; овошките, буйно листнали, окичени триумфално с белоснежен цвят, даваха на всички дворища в Бяла черква празничен вид; славеите пееха; ластовичките се стреляха из пространството, оглашаваха го с чуруликанията си и се опиваха с въздух, лъчи и свобода. Природата преливаше от живот и младост. Небето и земята не съставяха, освен една жизнерадостна стихия — от зари, светлина, шарове, песни, аромат, любов и радост.
В тоя същи час в дъното на една сляпа и глуха улица, накрай града, Марко Иванов се спря и потропа на една вратня.
Веднага му отвори един юначага момък, в потури, гологлав и по ръкави.
— У вас ли докараха трупа? — попита Марко ниско.
— У нас е, бай Марко, елате! — И момъкът тръгна след него и му посочи една врата.
— Там са, влезте!
В същия час вратата се отвори и първото нещо, което Марко видя вътре, беше един труп.
Трупът на една череша.
Калчо кацарят, нашият стар познайник, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря.
— На добър час, Калчо! — каза усмихнато Марко, като изгледваше любопитно работата. — Та то напредва, напредва пущината.
— Всяко нещо се бои от майстора си — обади се един глас.
Марко се обърна наляво и погледна. До зида беше клекнал Мичо Бейзадето.
— О, кир Мичо — каза бай Марко приветливо, като подаде ръка на подпредседателя на комитета.
— Правим днес заседание, та като минувах, рекох да се отбия да видя какво върши нашето Букче.
— Че къде ви е заседанието, на къра ли? — каза Марко, като седна и без да вдига очи от черешата.
— Днеска ще го правим в Зеления трап.
Зелени трап се наричаше една падина на голата рътлина на север от града, която съставяше първото стъпало на Стара планина. Подир знаменитата вечер, в която Заманов донесе писмото, комитетът се сбираше не на едно място. Днес беше решено да бъде заседанието му в Зеления трап.
Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртя ваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта.