Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев.
— Капасъзът не можа да се намери днес — доложи Илия Странджов; — трябва да се е натряскал в някоя кръчма.
— Лошо нещо е смукателството без мярка — забележи поп Димо, като навири плоската.
Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста — на опашката, — които щяха да бълват огън и лава… На гладкия му жълтеникав корем се чернееше кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното мене, фекел, уфарсин на отоманската империя:
— Момчета — обърна се подпредседателят, — ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?
— Там, там — да вървим!…
— А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега… при тая мечка…
Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.
— Тогава, насядайте.
— Ами вие къде ще седнете?
— Ето моя престол — каза бай Мичо и седна на гърба на топа.
И заседанието се започна.
XV. Новата молитва на Марка
Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.
— Кой знае… — пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.
Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с многобройни скокове от Балкана… Там хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото хорото беше безконечно дълго.
— Ето какво е светът — помисли си той; — там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре…
Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне напред.
Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко зачутия стихове от песента:
И хорото се люшкаше неудържимо…
Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище.
Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.
— Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят… Бай Марко, заръчай едно вино… Благодаря. Вива! Да живее, който налива!… Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница… но пак си знам ума… аз пия виното, а не то мене… Да, като чувствителен българин… Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот… Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник… Който каже, предател е… Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня… Искаме правдини, човешки правдини!… Не щем ний богатство, не щем ний жени… Ама ще кажеш: